Четиридесет и пет минути по-късно Джим Маккензи се обади да променят курса и ги предупреди, че се намират на хиляда метра от кулата. Сонарът показа, че морското дъно е на деветдесет метра под овалния корпус на „Скокльо“. Джар-вис насочи надолу носа на малката подводница, когато се приближиха до загадъчната конструкция.
— Ще започнем от основата — каза той и запали фаровете — Чарли не може да се спусне толкова надълбоко, затова известно време ще бъдем сами.
— Добре.
Първата от огромните подпори на кулата се появи, когато бяха на разстояние пет метра. Диаметърът на огромния стоманен стълб беше най-малко дванадесет метра. Освен огромната тежест на конструкцията, нямаше някакъв механизъм който да я е забил в морското дъно. Подпорите бяха на височина петнадесет метра от пясъка и вероятно бяха прикрепени към другите колони. Кръстосаните греди допълваха дизайна на скеле. Сякаш бяха открили Айфеловата кула под водата.
Подводницата обикаляше кулата, като спирално се издигаше нагоре и се движеше само на педя от конструкцията. Когато бяха на шейсет метра от дъното и на тридесет от мястото, където Чарли можеше да помогне в разследването, те видяха първото витло. Петте перки бяха огромни и зловещо извити, за да постигнат максимална ефективност при въртене. На потрепващата светлина беше трудно да се определи от какво е направено дванайсетметровото витло, но материалът изглеждаше еластичен. Военноморският флот използваше меки витла в най-тихите си подводници, за да намали до минимум шума от придвижването.
— Какво е това според теб? — попита Джарвис, всъщност без да очаква отговор.
В лабиринта от стомана зад витлото беше сгушена аварийна капсула, поне два пъти по-голяма от подводницата. Алан предпазливо провря носа на „Скокльо“ между по-големите подпори, за да видят по-отблизо странната конструкция.
Между витлото и капсулата минаваше ос. От долния й край излизаха няколко големи тръби, които изчезваха в мрака.
Мърсър и Алан не ги бяха забелязали, докато се издигаха.
— Прилича на гигантска мелница — отбеляза Мърсър. — Перките са обърнати към течението. Върти ги водата, минаваща през тях.
— Но каква е функцията им? Изпомпват ли нещо от земята, например петрол?
— Не знам. Хайде да се измъкнем и да видим какво има над нас.
Откриха още три такива витла. Чарли в скафандъра ги чакаше на двеста метра под повърхността.
— Колко такива неща има под нас? — попита той по предавателя.
— Четири.
— И още две нагоре.
— Откри ли резервоари? — попита Мърсър.
— Само витлата и поддържащите механизми. В момента нищо не работи и мисля, че всички са свързани с тръби. Забелязах, че водата е по-студена около по-тънките тръби.
„Тънки“ беше относително понятие. Тръбите, свързващи машините, бяха с диаметър поне метър и половина.
— Колко по-студена?
— Между пет и седем градуса според сензорите на водолазния костюм.
Мърсър усети, че е по следите на първото доказателство, което му беше необходимо.
— Може ли да проверим температурата в основата на кулата? — обърна се той към Джарвис.
— Няма проблем. Не забравяй, че подводницата е направена за научни изследвания и на всеки петнадесет секунди можем да проверяваме температурата, налягането и солеността.
— Чарли, стой там — нареди Мърсър, обзет от вълнение. Беше сигурен, че знае какво са открили. Имаше известен риск, докато бяха близо до кулата, но той смяташе, че е оправдан. — Ще се нуждаем от теб, докато се издигаме Искам да отворя кожуха на едно от витлата, за да видя какво има вътре.
— Ще действам по въпроса, докато сте долу — каза Чарли с характерния си провлачен говор на сърфист.
— Не. Чакай ни да се върнем.
— Е, добре, добре — отвърна Чарли, смирен от резкия тон на Мърсър.
Подводницата излезе от кулата и отново се насочи към дъното.
— Какво мислиш? — попита Алан, докато се спускаха.
— Турбините може да се използват за три цели — отвърна Мърсър. — Да изпомпват, да вкарват нещо и да произвеждат електричество. Тук няма трансмисионни линии, значи съоръжението не произвежда енергия. Не видяхме резервоари, които да съхраняват материал, изпомпан от морското дъно.