Остава вариантът, че нещо се вкарва в земята.
— Звучи логично, но не трябва ли да има резервоари за онова, което се вкарва?
— Не и ако е морска вода. Или ако системата е затворена верига?
— Какво е тогава?
— И двете.
— Ще ми обясниш ли?
— Питал ли си се как поддържат леда на хокейните игрища?
Джарвис се ухили.
— Израснах в Аризона. Хокеят не беше приоритет.
— „Койотите“ играят във Финикс — подчерта Мърсър. Вкарваш солена вода чрез система от тръби под леда. Поради солта водата не замръзва при нула градуса и остава в течно състояние. Свръхохладените тръби запазват леда и готово — хокей в пустинята.
— Чакай — прекъсна го Джарвис. — Издигаме се от дъното. Температурата на водата спада по-бързо, отколкото би трябало, с четири градуса само за пет метра.
Решетката от стоманени подпори до основата на кулата не им позволяваше да се приближат до тръбите, спускащи се надолу от кожуха на турбината. Мърсър накара Джарвис да обикаля конструкцията във все по-широки кръгове. На светлината на фаровете дъното изглеждаше еднообразно. Наносите имаха зеленикав оттенък и поради вихрушката от органични материали видимостта беше около метър. Алан обаче майсторски управляваше подводницата за движение близо до бездната.
— Какво е това? — попита той след няколко минути. — Кратер?
— Не съм сигурен — отвърна Мърсър, макар да беше убеден, че знае какво е.
Те преминаха над кратера за няколко минути. Сонарът за релефа на дъното показа, че дълбочината му е трийсет метра. Мърсър изчисли наум, че обемът на кратера е близо петнайсет хиляди кубически метра и помоли лоцмана да задържи подводницата над ръба на огромната яма.
— Какво търсим?
— Задръж я неподвижно — отвърна Мърсър и започна да работи с контролните уреди.
— Ей, не може да правиш това! — възрази Джарвис, когато механичните ръце на „Скокльо“ се протегнаха напред.
Мърсър провери как щипците реагират на движенията му върху лостовете за управление.
— Ще заплатя щетите.
За секунди Мърсър разбра каква е системата. Не беше трудно да маневрира с автоматизираните ръце на подводницата, защото много години бе работил с миньорска техника. Той прибра едната ръка и премести другата по-близо до ръба на кратера.
— Какво става там долу? — извика Маккензи по предавателя.
— Искам да взема проба от почвата — отвърна Мърсър и бръкна с механичната ръка в калта, предизвиквайки малка лавина, която се плъзна край подводницата. Макар да нямаше обратна информация за съпротивление върху лостовете, той усети, че щипците се удариха в нещо твърдо. От тинята изскочи сребрист мехур и в издълбаната от него кухина се видя странна бяла маса.
— Какво е това? — попита Джарвис.
— Лед.
— Какво? Невъзможно! Мърсър се обърна и го погледна.
— Лед е. Кулата представлява гигантска нагревателна помпа.
— Но за какво служи? Няма логика.
— Хей, момчета! — извика Чарли отгоре. — Тук става нещо. Перките започнаха да се въртят. Виж ти!
— Какво? — попита Алан.
— Течението не може да е по-силно от един-два възела, а това чудо се върти като чудноват ураган.
Мърсър проумя значението на думите на Чарли миг по-късно. Той възприемаше кулата от един аспект и пренебрегваше друг. Осъзна грешката си и очите му се разшириха от изумление, но въпреки това заговори с твърд като стомана глас.
— Чарли, хвани се за нещо. Дръж се за кулата. Джим, чуваш ли ме там горе?
— Тук съм, Мърсър. Какво става?
— Намираме се над залежи от метан-хидрат. Това е потопило „Смитбек“. Трябва да се махнете оттам.
— Какви ги говориш?
— Метан-хидратът е последният голям източник на твърдо гориво на планетата — газ, затворен в леда от температурата и налягането на морското дъно. Обикновено е стабилен, но мисля, че предназначението на кулата е да разтапя метан-хидрата. Този газ увеличава обема си около сто и петдесет пъти в твърдо състояние. Ако залежите са големи, океанът ще закипи като шампанско от толкова много метан. Плътността на водата ще намалее, „Морски наблюдател“ ще загуби плаваемост и ще потъне като камък.
— Газът изригва ли в момента? — попита Маккензи, който разбра опасността.
— Ще изригне.
Първото предположение на Мърсър, че кулата е нагревателна помпа, се оказа правилно. Но едва сега осъзна, че конструкцията не вкарва студена морска вода в земята, за да поддържа стабилността на метан-хидрата, а го извлича, за да разсее хладината в по-топлата плитка вода и да провокира избухване на газа.
„Смитбек“ сигурно бе преминал по време на експлозия и се бе блъснал в огромно парче хидратен лед, което не се е разтопило по пътя си към повърхността. Но не този сблъсък бе станал причина за потъването му, а промяната в плътността на водата. Корабите плават, защото тежат по-малко от обема вода, изместван от корпусите им. В случая със „Смитбек“ разпенената смесица от газ и вода не е била достатъчно плътна или тежка, за да издържи на масата на плавателния съд. Корабът бе натежал повече от водата, която е измествал, и бе загубил плаваемост. И в някой критичен момент бе започнал да потъва толкова внезапно, че никой не бе успял да се спаси. „Смитбек“ явно се бе отправил надолу много по-бързо от нормалното и вероятно се бе ударил в дъното с около двадесет и пет километра в час. Нищо чудно, че от корпуса не излизаше много въздух. Той бе изкаран от кораба в момента на падането.