— А ти имаш право да го убиваш, така ли? — възрази Тиса и после заговори тихо, опитвайки се да го успокои. — Това не е в нашата власт.
Думите й обаче го ядосаха още повече.
— Ще бъде! — неконтролируемо изкрещя Люк. — Точно това никога няма да разберете ти и останалите. Ние наблюдаваме как планетата се разпада, когато може да се намесим и да го предотвратим. Ние притежаваме силата над живота и смъртта на милиарди хора, но се страхуваме да я използваме. Вече няма да бъде така. Много скоро светът ще разбере какво знаем и ще ни даде каквото трябва, за да го предпазим. Ще загинат милиони, но след това ние ще разкрием истината и как може да бъдат спасени оцелелите. Не разбираш ли? Ние ще бъдем пророците на нова религия. Ще ни боготворят.
— Тогава да им кажем сега — замоли го Тиса. — Искаш да бъдеш боготворен? Помогни ми да разкажа на света какво ще стане. Ще го докажем преди мнозина да умрат напразно. Ще ти дадат всичката власт, която искаш.
Люк наведе глава. Тялото му се скова. Тиса усети нерешителността му. Той не беше лош човек, а просто се раздвояваше между традицията и онова, което смяташе за правилно. Люк не искаше да умират хора, но му трябваше някакъв грандиозен жест, така че оцелелите да му повярват. Беше мотивиран от страха, че ще стане за смях, ако не направи някаква внушителна демонстрация. Тиса искаше да се срещне с Мърсър на Санторин поради същата причина — да може той да стане свидетел на онова, която тя знаеше от години.
— Можем да го направим — опита се да го придума тя. — Има и други начини. Може да се обърнем към други учени. Да им покажем нашите доказателства, хрониките. Можем да спасим милиони невинни хора. Ти и аз заедно, Люк, както винаги си искал — добави тя, преглъщайки отвращението си.
Той я погледна. Тиса бе прекалила. Опитваше се да използва извратеното му влечение, за да го разчувства, и това даде обратен резултат.
Очите му пламнаха.
— Кучка!
— Не, Люк, аз съм само малката ти сестра.
Той отмести поглед от нея.
— Можеше да бъде така, но вече е късно, Тиса. Дойдох да ти кажа да се откажеш. Не се свързвай повече с Мърсър. Оставям те да живееш, защото те обичам. Говоря сериозно.
— Ако ме обичаш, ще спасиш хората.
— Не мога. Това е моята съдба. Знам го. Единствено аз разбирам необходимостта от жертви. Такъв е бил целият ми живот.
— Нашият живот. Не го ли проумяваш? Заедно сме въвлечени. Винаги сме били. — Тя отчаяно опитваше всякакви лъжи, за да накара брат си да спре.
Люк се приближи до вратата.
— Дадох ти възможност да бъдем заедно, но ти я отхвърли. А сега те предупреждавам. Приеми го сериозно. Ще смажа теб и всеки, когото помолиш за помощ. — Той замълча за миг. — Когато всичко свърши, ще се опитам да те намеря.
Тиса го погледна в очите, за да не остави съмнение, че блъфира.
— Ако това наистина се случи, ще се погрижа да не оцелея, Люк. За мен няма да има място в света, който искаш да създадеш.
— За това става дума, нали? Сътворение.
Той излезе и затвори вратата. Тиса се отпусна на рогозката за йога. Люк го бе нарекъл „сътворение“. Най-голямото бедствие в човешката история, а той го възприемаше като раждането на нещо ново. От години тя знаеше, че брат й е неуравновесен, но сега разбра, че е опасен психопат. Мислеше, че Люк не е зъл, но грешеше. Само можеше да се моли, че ще успее да му попречи навреме.
Тиса прегърби рамене и зарови лице в ръцете си.
Дони Рандъл стоеше пред жилищната сграда с апартамента й като скала сред реката от хора, които вървяха по тесния тротоар. Той бе кръстосал на гърдите си големите си ръце и принуждаваше пешеходците или да се промъкват близо до сградата, или да слязат на платното, където колите бавно пълзяха една до друга. Рандъл изглежда изпитваше удоволствие от отправените към него гневни погледи, но беше разочарован, че никой не се опита да му направи забележка. Люк мина покрай него, без да му обърне внимание. Дони го последва.
— Какво стана? — попита той, след като изминаха половин пресечка.
— Тя е била. Аз бях горе, когато колата спаси Мърсър пред „Луксор“. Не видях шофьора, но Пран беше сигурен, че е тя. Сега и аз съм убеден в това.
— Тогава трябва да се върнем и да се погрижим за нея. Освен ако вече не си го направил?
— Млъкни, тъпако! — грубо го прекъсна Люк. — Никой няма да я докосва.
Рандъл се ядоса. Люк Нгуен му плащаше повече, отколкото можеше да изкара като миньор, но той не харесваше дребния мелез и нямаше намерение да търпи щуротиите му.