— Внимавай кого наричаш тъпак. Едно телефонно обаждане и мога да проваля операцията ти.
Люк не забави крачка, но Дони неочаквано се озова проснат на тротоара, повален върху куфар на сгъваема масичка, откъдето амбулантен търговец продаваше фалшиви „Ролекс“. Часовниците изхвърчаха в една посока, а младият емигрант от Етиопия — в друга.
Люк спря да помогне на едрия мъж да стане.
— Съжалявам, Дони. Стана без да искам. Не разсъждавах. Рандъл потърка мястото, където кракът му се бе ударил в тротоара. Беше по-скоро смаян, отколкото ядосан.
— Как го направи? Всъщност няма значение. Нещо от кунг фу, а?
— Нещо такова, макар че предхожда с векове повечето бойни изкуства. Баща ми ме научи, когато бях малък.
Двамата отново тръгнаха.
— Виж какво — рече Дони, решил да смае работодателя си с интелект. — Знаеш, че сестра ти може да представлява проблем. Не е необходимо да я убиваме, но трябва да внимаваме с нея.
— Не се тревожи. Знам къде отива. И мисля, че знам с кого ще се среща. — Харесваше му възможността да убие Мърсър и в същото време да заведе Тиса в родината им, за да чака предстоящия хаос.
По гърба му полазиха ледени тръпки от онова, което щеше да настъпи. В новия свят Тиса скоро щеше да осъзнае необходимостта от жертвите и защо той е позволил това да се случи. Тя щеше да разбере колко е велик, докато Люк ще спасява останалата част от човечеството на родната им планета. И постепенно щеше да започне да го боготвори. И тогава щяха да бъдат заедно така, както той искаше още от детските им години.
ТИХИЯ ОКЕАН НА СЕВЕР ОТ ГУАМ
Изригването на метан-хидрат продължаваше вече десет минути. Въпреки уменията и опита на Алан Джарвис подводницата оставаше в отрицателна плаваемост и потъваше. Макар че се намираше встрани от прекия път на стълба от газ, водата едва запазваше плътността си и не позволяваше на „Скокльо“ да се отправи като камък към дъното.
— Трябва да изхвърлим останалия баласт — мрачно каза лоцманът.
Стореха ли го, нямаше връщане назад. Маневрата беше рискована и ако Чарли загазеше, нямаше да могат да му се притекат на помощ.
— С каква скорост потъваме?
— Почти с трийсет метра в минута и се увеличава.
— А какво е разстоянието до дъното? — Осемдесет метра.
— Ще оцелеем ли при сблъсъка?
— Не знам. Зависи от структурата на дъното. Ако се ударим в скала, свършено е с нас. Паднем ли в тиня, може би всичко ще бъде наред, но има вероятност да заседнем.
— Ти решаваш — каза Мърсър. — Познаваш подводницата, но ако изхвърлиш и последните баластни плочи, Чарли е покойник.
Джарвис мълча известно време, наблюдавайки уредите.
— Скоростта намалява. Двайсет и пет метра в минута. По дяволите! Добре, отиваме на дъното.
— Ако оцелеем от удара, кое е най-доброто поведение да не заседнем?
— Оптимизмът?
Мърсър се усмихна въпреки безпокойството си.
— Неизменно.
— Приземяването по корем е стандартна процедура, но според моята теория, ако носът се удари под ъгъл, подводницата бавно ще се наклони и ще го извади от калта. Разбира се, ако на дъното има скала, куполът ще се разцепи.
— Няма да разберем, докато не стане късно, затова да опитаме. Ще протегна механичните ръце, за да омекотя удара.
— Омекотяване? Как се сети за това? Мърсър, ти си гений. В складовото отделение под механичните ръце има въздушни възглавници. Пълнят се с въглероден двуокис от цилиндър. Използваме ги да изкачваме археологически находки и проби на повърхността, докато сме долу. Не са достатъчно големи, за да ни осигурят плаваемост и няма да се надуят дори до половината на тази дълбочина, но ще ни предпазят от силен сблъсък.
— Кажи ми какво да направя.
Джарвис му обясни последователността. Ръцете на Мърсър не трепнаха, докато боравеше с контролните уреди на механичните ръце. Напрежението го накара да забрави за ниската температура в малката подводница. Опита се да не мисли и за налягането — тоновете вода, притискащи стоманения корпус. На морското равнище налягането беше пет килограма на квадратен сантиметър. Два пъти повече — на десет метра. Три пъти повече — на двайсет. Четири пъти повече… Мърсър положи усилия да престане да изчислява.
Обърна видеокамерата така, че да вижда складовото отделение под носа на подводницата, и разтвори една от щипките, за да вземе въздушна възглавница. Жълтият балон беше сгънат в стегнат вързоп и имаше връв, която лесно можеше Да се хване с другата автоматизирана ръка.
— Каква е дълбочината? — попита той.
— Не се тревожи — отвърна Алан. — Имаш време. Спокойно. След малко ще изправя подводницата на носа й.