Джарвис издигна кърмата. Мърсър беше принуден да подпре колене, на контролното табло, за да не се изплъзне от мястото си.
— Дръпни връвта.
От недрата на земята все още изригваше газ и връвта се развя като флагче на силен вятър. Мърсър успя да хване въженцето с левите щипци едва на третия път и леко го дръпна. Балонът бавно започна да се издува, докато въглеродният двуокис изтласкваше смазващото налягане на водата. След миг се напълни докъдето можеше — около една четвърт от двуметровия си диаметър. Не беше ясно дали въздушната възглавница ще ги предпази, докато подводницата не се удареше в дъното.
— Дванайсет метра. Скоростта продължава да намалява. Мърсър премести въздушната възглавница пред купола от плексиглас. Балонът пречеше на видимостта, но това донякъде не беше лошо.
— Шест метра.
Тътенът на изригващия метан-хидрат заглъхна, когато мехурът от газ се изпразни.
— Три метра.
Мърсър положи усилия да се отпусне. Или щяха да оцелеят при удара, или мигновено щяха да бъдат смазани. Той се замисли за стената от вода, която го бе преследвала в шахтата на мина МН — 2. Ако плексигласът се строшеше, този път поне нямаше да я види.
— Шейсет сантиметра.
В последната секунда единият ъгъл на въздушната възглавница се прегъна. През мътната тиня Мърсър видя, че дъното е равно и няма скали. Подводницата тупна долу, раз-тресе се и вдигна облак кал, който я обви. Дъската с листо-вете за писане и термосът прелетяха край Мърсър и се блъснаха в плексигласа. Подводницата продължи да потъва, но кърмата не се наклони.
— Хайде, „Скокльо“ — прошепна Алан. — Спри се, по дяволите.
Носът се зарови в дъното. Джарвис подаваше тяга, опитвайки се да накара подводницата да помръдне, но безуспешно. Той дори изхвърли останалия баласт, но желязната плоча не се освободи поради ъгъла, под който се бяха наклонили. Бяха рискували и загубиха — вместо бързата смърт от разпадането на подводницата при удара в дъното, бяха заседнали на четиристотин и петдесет метра от повърхността и им предстоеше дългата агония на задушаването. Алан се задъха.
— Какво ще правим?
— Запази спокойствие — отвърна Мърсър. — Хрумна ми нещо.
— Знам за какво мислиш. Забрави — едва поемайки си дъх, каза Джарвис. — Механичните ръце не са достатъчно силни, за да повдигнат подводницата. Няма дори да помръднат.
Мърсър не обърна внимание на песимистичната прогноза и се залови за работа. Алан обаче имаше право. Автоматичните ръце не искаха да помръднат, притиснати между дъното и подводницата.
Носът сочеше към дъното и Мърсър дори не можеше да се облегне назад на седалката и да обмисли положението. Джарвис отново се опита да измъкне подводницата. Усилията му не постигнаха нищо друго, освен да изчерпят безценните запаси на акумулаторната батерия. След три безплодни минути той се отказа и изключи всички уреди, освен газоочистителите. Удари с юмрук по таблото и тупна с крак, а после застана неподвижно. Мърсър беше благодарен за тишината.
Горната част на плексигласовия купол не беше заровена в тинята и им позволяваше да виждат тъмния океан отвъд. Въздушната възглавница се бе заклещила между „Скокльо“и морското дъно и механичните щипци все още я държаха. Фарът вдясно от носа хвърляше слаб отблясък в калта, но после угасна заради късо съединение и се възцари непрогледен мрак. От задната част на подводницата падна капка кон-дензация, която се стече по ухото на Мърсър. Сърцето му прескочи един удар.
— Имаш ли семейство? — няколко минути по-късно попита Джарвис.
— Не — отвърна Мърсър. Знаеше накъде води разговорът и не искаше да участва в него.
— Аз имам две деца. Живеят с майка си. Тя ме напусна преди шест години. Не издържала на честите ми отсъствия. Омъжи се за адвоката си година след като се разделихме. — Той се усмихна мрачно. — По-късно разбрах, че са се срещали преди развода. Но децата ми са нещо друго. Две момичета, на дванадесет и на осем години. Карън е капитан на футболния отбор, а Ашли се учи да свири на цигулка. Вече може…
— Престани, Алан — прекъсна го Мърсър. — Знам какво правиш и моментът не е подходящ. Още не сме мъртви.
— Има ли значение? Ще умрем след няколко часа, когато въздухът не става за дишане. Все ми е едно дали искаш да ме слушаш да говоря за моите деца. Щях да кажа, че Ашли вече може да свири „Блести, блести, звездичке“.
— Ако престанеш да говориш и ми дадеш секунда да помисля, може би ще предложа идея.
— Каква?
— Как да се измъкнем оттук. Можеш ли отново да запалиш фара?
— Добре. Ей сега.
Джарвис включи захранването на подводницата. Контролните табла и екраните на уредите блеснаха. Миг по-късно Мърсър видя как жълтокафявата светлина проряза тинята.