Тиса го беше намерила и изпратила там, за да види с очите си на какво е способен Ордена и на какво тя се опитва да попречи. Мърсър се помъчи да определи какво е то всъщност, но не можа. Бяха построили кула за десетки милиони долари и това беше само малка част от възможностите им. Той имаше чувството, че се носи по течението на събитията. Ако това беше демонстрация, съпътстваща атракция, тогава колко голяма можеше да е главната им цел?
— Как се чувстваш? — попита Джим. — Пребледня.
— Добре съм — бавно отговори Мърсър, но не можеше да убеди нито себе си, нито Маккензи.
— Става нещо голямо, нали? Например нещо, за което говореше Спирит. Заговор на правителството?
Мърсър опита да се отърси от усещането, че е объркан и затруднен.
— Мисля, че този път Чичо Сам е невинен, но наистина сме замесени в нещо голямо.
— Какво смяташ да правиш?
— Да се ядосам — отвърна Мърсър и Джим го погледна учудено. — Не ти трябва да знаеш подробности, но откакто започна всичко това, аз съм една крачка назад и само регистрирам събитията, вместо да поема инициативата. Сякаш ме водят за носа. Показват ми улики, които водят до още въпроси. Трябва да намеря начин да поема контрола.
Маккензи пак не го разбра, но това нямаше значение. Мърсър познаваше чувствата си. Айра беше скрил истината от него. Същото беше направила и Тиса. И двамата го използваха за собствените си цели. Мърсър смяташе да принуди Ласко най-после да признае всичко, а когато отидеше в Гърция, щеше да притисне и госпожица Нгуен.
ХОНОЛУЛУ, ХАВАЙ
По пистата валеше ситен дъжд, когато Мърсър слезе от товарния самолет на военновъздушните сили заедно с двадесетина шумни морски пехотинци, готови за първата си нощ на американска земя от шест месеца насам. Те бяха членове на антитерористичен екип, командирован на Филипините. Мърсър се бе качил в техния самолет със съдействието на Айра Ласко.
Той спря, докато командосите се изнизваха покрай него. Неколцината, с които бе разговарял по време на полета, му пожелаха всичко хубаво, а останалите изгаряха от нетърпение да похарчат всичките пари в джобовете си. Към Мърсър се приближи техник с мокър дъждобран и работни наушници.
— Доктор Мърсър? — Да.
— Бихте ли дошъл с мен? Адмирал Ласко ви очаква.
Техникът го поведе към трактор влекач и седна зад волана. Мърсър се настани на тясната задна седалка и сложи чантата на коленете си. Влекачът потегли по зоната за паркиране. От едната страна на огромното пространство се виждаха хангари и контролни кули, а останалото тънеше в мрак.
Мърсър изви тяло, за да види накъде са се отправили, и забеляза самолет „Гълфстрийм“ като онзи, който Айра бе пратил да го закара в Зона 51. Вратата беше отворена и на асфалта струеше примамлива светлина. Влекачът се разтресе и спря, а техникът каза, че това е самолетът му. Мърсър слезе, махна му за довиждане и се качи по стълбата. Айра го чакаше в луксозната кабина.
Мърсър предполагаше, че ще се срещнат на съвещание във Вашингтон. Беше благодарен за частния самолет, след като единадесет часа се беше свивал сред развълнуваните морски пехотинци, но предпочиташе да спи по време на полета. Прекарал бе четири дни на борда на „Морски наблюдател“, докато Маккензи и екипът му се опитваха да ремонтират подводницата. Чарли му обясни как да работи с водолазния костюм „Тритон“, но накрая решиха, че това не е оптималната платформа, от която да изследват загадъчната кула, и се отказаха от идеята да се гмурнат заедно. Щеше да мине седмица, дори повече, преди „Скокльо“ отново да заработи и екипът да може да продължи проучването.
— Почти една седмица в морето, а нямаш тен — пошегува се адмиралът.
Мърсър беше блед, измъчен и изтощен.
— На проклетия кораб нямаше пиене и загубих алкохолното си зачервяване.
— Погрижих се самолетът да е добре зареден. Аз черпя. — Двамата си стиснаха ръцете и Айра стана сериозен. — Как мина?