— Зависи какво ще научиш в Гърция.
— Тиса ми каза за някакво необяснимо явление в Тихия океан, за да привлече интереса ми. Е, успя. Сега обаче дори не ми се мисли какво ще се случи на Санторин.
— Искаш ли подкрепления? Мърсър поклати глава.
— Това ще я уплаши. Не ме питай как и защо, но съм убеден, че тя е на наша страна и затова се срещаме на такова отдалечено място. Вероятно е можела да ми разкаже всичко в Лас Вегас или на друго място, но ще се чувства удобно на Санторин, защото е далеч от отцепниците, от които се опитва да ме предпази. Ако се появя с група мъже със слушалки в ушите, които ме следват по петите, Тиса може да избяга. Айра кимна.
— Съгласен съм. На летището ще те чака шофьор. Ще държи табелка с надпис Хари Уайт.
— Хубав щрих — усмихна се Мърсър.
— Ще трябва да вземеш ферибот до Санторин, защото пакетът, който той ще ти даде, не трябва да минава през скенерите на охраната на летището, ако се досещаш какво имам предвид.
— Оръжие?
— „Берета 92“, любимият ти пистолет.
— Това подкрепление ми харесва.
САНТОРИН, ГЪРЦИЯ
Мърсър стоеше до перилата на дългия ферибот по пътя между островите и гледаше вълните. Гледката беше малко по-различна от онова, което беше видял от „Морски наблюдател“в противоположната страна на земното кълбо. Очите го сърбяха и тялото започваше да го боли от дългото пътуване и липсата на сън. Разкритието на Айра за вероятността Тиса да го лъже засили изтощението му. По време на полета от Вашингтон той разсъждаваше върху последиците и следващите си ходове. Опасяваше се, че организацията е построила кули като онази край Гуам и над други залежи от метан-хидрат. Екологичните опустошения от мощно координирано освобождаване на газа бяха неизмерими.
Фериботът беше тежко натоварен и стотици пътници бяха излезли на палубата в очакване да видят остров Тира, повече известен като Санторин. Млада двойка германци, очевидно на сватбено пътешествие, се приближиха до Мърсър и застанаха съвсем близо до него. Той се обърна така, че Русокосият съпруг да не усети тежкия автоматичен пистолет под мишницата му.
Изведнъж настъпи суматоха. Всички започнаха да сочат с пръст и се притиснаха до перилата. Неясното петно в далечината беше Санторин — рай от поразителни варосани къщи и куполовидни покриви, боядисани в отличителното синьо на рекламните плакати в целия свят. Образуван от вулканични изригвания, островът с форма на полумесец е бил значително по-голям, докато катастрофално вулканично изригване преди три хиляди и шестстотин години разрушило половината кратер и изхвърлило облак пепел, който според мнозина археолози станал причина за унищожаването на Минойската цивилизация на остров Крит на няколко стотици мили на юг. С плажовете си с черен пясък с едни от най-зрелищните гледки в света, Санторин беше добре развит като европейска туристическа дестинация.
Очуканият ферибот се приближаваше към острова и на перилата се трупаха все повече пътници. Въпреки че до разгара на туристическия сезон оставаха няколко месеца, Мърсър беше притиснат от тълпи полупияни екскурзианти, които развълнувано сочеха Фира, най-големия град на Санторин. Разположен в наводнения кратер, градът застрашително се бе вкопчил в скалите, сякаш се бе сраснал с тях.
Фериботът навлезе в залива и вълните, които непрекъснато го клатеха, откакто бе потеглил от Пирея, внезапно стихнаха. По-пияните летовници залитнаха. Надвисналите над ферибота скали бяха сухи и безплодни. Малкият остров в средата на кратера представляваше купчина камъни. Ако не беше градът, Санторин щеше да изглежда първобитен.
Бавно движещият се плавателен съд се насочи, към пристанището в подножието на планината под Фира. Стотината пътници откъснаха очи от гледката и тръгнаха към пешеходната рампа.
Мърсър изчака до перилата, докато всички слязоха. Малкият пристан скоро се превърна в море от движещи се хора. До града водеха три пътя. Туристите можеше да се качат по виеща се пътека от стъпала или да наемат муле. Имаше и модерен лифт, водещ право във Фира. Мърсър беше твърде уморен, за да се изкачи по стъпалата, а пътуването с муле отхвърли като твърде ексцентрична туристическа атракция, затова реши да използва лифта, но чак след няколко курса, за да намалеят тълпите.
Той взе леката си чанта и слезе на бетонния кей. Горещината го блъсна с пълна сила. Във вулканичния кратер не повяваше вятър и от купчините изпражнения на мулета се вдигаха рояци мухи. Хората, изкачващи се по пътеката, изглеждаха прегърбени като шерпи под раниците си. Неколцина вече се бяха отказали и слизаха към станцията на лифта.