Мърсър трябваше да чака десетина минути, за да плати за пътуването и да се качи в остъклената кабинка. Хората около него оживено бъбреха на различни езици. Повечето бяха германци или скандинавци, но имаше и три млади австралийки и американска двойка, която сякаш бе дошла от хипарска комуна. Мърсър усещаше емоциите им и му се искаше и той да изпитва същото оживление и въодушевление. Те бяха дошли да се забавляват, а Мърсър не знаеше какво го очаква и започваше да гледа подозрително на неизвестността.
Пистолетът беше приятно хладен под мишницата му.
Кабинката се разтресе и се отправи нагоре по стръмния планински склон. Докато се издигаха, гледката ставаше все по-обширна и зашеметяваща. Далеч долу в кратера яхта със снежнобели платна търсеше вятър, който да я изпрати по пътя си. Слънцето в далечината бе започнало да се зачервява и хвърляше алени отблясъци върху вълните. Видя се и по-голямата част от града — тесни виещи се улички, черкви със сводести покриви и приказни къщи с надвиснали на няколко метра над водата балкони.
Ако това беше любимото място на Тиса, Мърсър разбра защо тя се чувства в безопасност там. Островът беше прелестен, пълен с очарование и драматична красота. Той изпита желание да бъде на Санторин на почивка заедно с Тиса, вместо да се занимава с мисията, която му предстоеше.
Кабинката стигна до последната станция и отново се разтресе. Вдясно стотици предимно млади туристи се бяха събрали на стъпалата и по тротоарите на улица „Номикос“, най-популярното място в града, за да чакат прочутия красив залез. Лицата им бяха обърнати към слънцето като слънчогледи.
Мърсър инстинктивно огледа тълпата, търсейки нещо необичайно, например мъже с якета, под които да крият оръжия, или да наблюдават хората, а не пейзажа. Той забеляза неколцина подобни, но те бяха младежи, тръгнали да търсят жени, или жени на лов за мъже. На ферибота беше чул, че Фира е известен в Европа с нощния си живот.
Вратите на кабинката се отвориха и Мърсър изскочи навън. Беше благодарен, защото изпаренията от пачули, излъчвани от бохемите, изгаряха ноздрите му. Хората често се пръскаха с този силен парфюм, за да прикрият смрадта на марихуана по дрехите си. Мърсър би предпочел миризмата на наркотика.
Той се остави приливът от хора да го тласка по улица „Номикос“, докато търсеше Тиса. В едната си ръка държеше чантата, а другата небрежно бе опрял над кобура — ако някой се блъсне в него, да не го усети. Тълпата беше твърде гъста, за да забележи един-единствен човек, и Мърсър привличаше внимание върху себе си, защото не гледаше залеза като всички останали.
Лицата около него сияеха в очакване, готвейки се да превърнат в ритуал нещо обикновено като залеза на слънцето. Мърсър никога през живота си не се беше чувствал по-отчужден. Страхът от неизвестността от мига, в който стрелците го бяха нападнали в хотел „Луксор“, се засилваше.
В блъсканицата той не усети притискане на човек.
Рязко се обърна и видя засмените очи на Тиса Нгуен, която току-що го бе целунала. Едва тогава осъзна, че тя е висока почти колкото него.
— Знаех си, че ще дойдеш — каза Тиса със смесица от вълнение и смущение от нескритата си радост.
Мърсър не отговори. Причината беше пурпурночервеното слънце, романтиката на мига или може би нещо по-завладяващо. Но каквото и да беше, той знаеше, че не е виждал по-красива жена от Тиса, застанала пред него като древна жрица, извършваща ритуал по здрач. Тя беше със сандали и тясна рокля без ръкави, която й стоеше безупречно. Кожата й блестеше от слънчев загар и роклята изглеждаше още по-бяла.
— Здравей! — смотолеви Мърсър.
— Каква весела среща! — присмя му се Тиса. — Извинявай, че те стреснах, беше много сериозен. Разваляш залеза, като си толкова мрачен.
Той се накани да й каже колко потиснат се чувства, но се отказа и се усмихна.
— Тъкмо си мислех колко по-хубава ще бъде гледката, ако се появиш ти.
Тя се усмихна на комплимента.
— Желанието ти се сбъдна.
Мърсър се вторачи в нея на помръкващата светлина и видя че не само роклята и тенът я правят толкова жизнена. Имаше и нещо друго. Той си спомни за страданието в очите й, когато беше спасила живота му, и отново го потърси. Издължените й черни очи бяха ясни и бистри. Нямаше и следа от агонията, която й придаваше уязвим вид. И после тъгата отново ги изпълни, помрачи изражението й и измести щастието й. Тиса отмести поглед встрани, сякаш фактът, че го виждаше, й напомни за мъката й.
— Предполагах, че ще дойдеш ден по-рано — каза тя. — Посрещах всеки ферибот, откакто пристигнах тук.
На Мърсър му стана неприятно, че беше помрачил радостта й.