Тиса избърса очите си и се усмихна.
— Среща? Предполагам, че няма да е лошо.
Мърсър стана и остави шепа банкноти на масата. Изгаряше от нетърпение да се махне от мрачната атмосфера в бара.
— Тогава да започваме.
Двамата се качиха на улица „Ипапантис“, смесиха се с тълпата гуляйджии и стигнаха до малък ресторант с още по зрелищна гледка от хотелския бар. В заведението имаше само шест маси. Възрастният собственик беше в кухнята. Чевръстата му съпруга обслужваше клиентите. Тя донесе бутилка вино, без да чака поръчката им, и след минута сервира хляб и зехтин с мирис на чесън. Така и не ги попита какво искат да ядат. Ресторантът очевидно нямаше меню. Вечерята щеше да бъде каквато реши готвачът. Но след второто блюдо те разбраха, че могат да се доверят на решението му. Храната беше превъзходна.
Известно време двамата се чувстваха неловко. Разговорът започваше и спираше десетина пъти. След втората чаша вино тя призна, че отдавна не е излизала на среща с мъж.
— Трудно ми е да го повярвам. Ти си красива. Сигурно много мъже се въртят около теб.
Тиса го погледна в очите.
— Мислиш, че съм красива?
— Мили Боже, нямаш ли огледало? Поразителна си. Усмивката й стана по-широка и лицето й поруменя от смущение и удоволствие.
— Благодаря.
— Ако знаех, че можеш да се усмихваш така, щях да ти го кажа преди няколко часа. — Мърсър беше доволен от себе си. — И ако трябва да кажа истината, и аз не съм излизал на среща отдавна.
— Я стига! Сигурно си имал десетки жени.
— Е, не чак толкова. — Забележката го завари неподготвен. — Искам да кажа, че не ходя често на срещи. Пътувам по седем-осем месеца в годината и не съм привърженик на безразборните сексуални контакти.
— Но го правиш.
— Е, понякога — призна той. Не искаше дай казва истината, но не желаеше и да я крие от нея. — Нямам време за сериозна връзка.
— Може би не си намерил подходящата жена. Мърсър се засмя.
— Случайно да познаваш човек на име Хари Уайт?
— Не. Защо?
— Двамата говорите едно и също.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Хубаво е. Той е най-добрият ми приятел.
— Бих искала да знам повече за най-добрия приятел на Филип Мърсър. Разкажи ми за Хари Уайт.
Нещата потръгнаха. Темата на разговора беше Хари и не се налагаше Мърсър да се опитва да разсмива Тиса. Когато след два часа излязоха от ресторанта, стори им се напълно естествено да се държат за ръце, докато се разхождат. Мърсър беше махнал кобура и затъкна пистолета в колана на панталона си, за да наметне якето си на раменете на Тиса.
Нямаше нужда от изкусни хитрини от негова страна, нито от фалшива кокетност от страна на Тиса. И двамата знаеха какво ще стане, докато вървяха и разговаряха, но този факт не ги направи нетърпеливи. Всичко се развиваше естествено и когато се върнаха в хотела, те продължиха надолу по стъпалата към стаята на Мърсър, без да спират.
Липсваше миг на неловкост. Двамата почувстваха само радостта от откритието, когато устните им се сляха и дрехите им започнаха да падат на пода. На мекото легло действията им станаха по-интимни, докато Мърсър осъзна, че прави неща, които не беше експериментирал от дните си в колежа. Но не стигаше до крайности. Тиса даваше все повече от себе си, а той с готовност го приемаше. Не се страхуваше, че е отишъл твърде далеч, защото когато погледна в очите й, видя, че се е докоснал само до повърхността.
Те не се разделиха, а се притиснаха един до друг, докато заспиваха. Едва когато се унасяше, Мърсър разпозна думите, които Тиса бе произнесла по време на оргазъм. Той би се заклел, че тя повтаряше: „Обичам те, обичам те!“
САНТОРИН, ГЪРЦИЯ
В миговете между съня и будното състояние, в преливането на световете на сънищата и реалността имаше моменти на прояснение, когато Мърсър често намираше вдъхновение. Все още не можеше да се ориентира къде се намира, но чувстваше съзнанието си необременено и отворено за нови идеи. Той неволно си припомни разговора с Тиса за силите чи и системата от точки. А после в образа се намесиха думите му към Айра Ласко преди двадесет и четири часа. Те говореха за глобалното затопляне и Мърсър му каза, че планетата има все още неоткрити ритми и цикли. С Тиса обсъждаха същите въпроси, само че тя имаше име за тях. Мърсър беше отхвърлил философиите й като източни легенди и метафизични врели-некипели, но ако не беше така? В края на краищата хората знаят повече за космоса, отколкото за родната си планета, и великите открития ни чакат само да намерим време.