— Звучи лесно. Например за насилието в Близкия изток? Или за глада в света?
Тиса разбра мрачното му чувство за хумор и треперещите й устни се разтеглиха в лека усмивка.
— А за кризата със СПИН? Това е много по-весело.
— Имам един въпрос към теб — сериозно каза Мърсър. — Когато се запознахме, ти ми каза, че знаеш за мен и за работата ми.
— Да — предпазливо отговори тя.
— Защо избра мен? В света има стотици способни геолози.
— Когато се върнах при баща ми в Ринпоче-Ла, първата ми задача за Ордена беше да събера информация за мащабни минни операции. Това беше част от усилията ни да преценим доколко човешкото развитие влияе върху чи на Земята. В продължение на няколко години виждах името ти да се появява отново и отново. Заинтригува ме как така си станал епицентър на толкова много работа. Докато проучвах кариерите на мнозина минни инженери, обърнах особено внимание на твоята и разбрах, че повече от всеки друг ти балансираш потребностите на човечеството от суровини с грижата за опазването на околната среда.
— Има няколко десетки природозащитни организации, които не биха се съгласили с теб — скромно каза Мърсър.
Тиса направи гримаса.
— Повечето са ужасно заблудени. Смятат, че дори нямаме нужда от суровини. Както вече казах, в природата има равновесие и мисля, че сме на едно мнение по този въпрос. Знам, че си отказвал предложения за работа, които други алчно са приели, защото чувстваш, че пораженията върху околната среда далеч надминават ползата.
— Или може би не са ми предложили достатъчно пари — възрази той само за да види реакцията й.
— Не си искрен. Мърсър се засмя.
— Разкри мръсната ми малка тайна. Не съм търгаш на корпоративни пари.
Очите й блеснаха закачливо.
— Не бих отишла толкова далеч. Може би търгаш със сърце?
Остатъкът от деня премина в приятни разходки и нехайни разговори. Двамата се изолираха от всичко освен от себе си и съвършенството на острова. Само едно нещо помрачи деня на Мърсър — Тиса непрекъснато го питаше колко е часът. Не носеше часовника, който й беше подарил. Той нямаше нищо против това, но не разбираше тази обсебеност от времето.
Седяха на тих плаж на източния бряг на Санторин, когато тя отново го попита и Мърсър отвърна; че е пет без петнадесет. Тиса прехапа устни и се вторачи в хоризонта, а той разбра, че идиличното им бягство наближава края си.
— Трябва да тръгваме — тъжно каза тя. — Време е да видиш доказателството. — Тиса сложи ръце на лицето му. — Искам да знаеш, че днес беше най-щастливият ден за мен от дълго време. Забравям много неща, когато съм с теб.
— Кажи ми какво толкова ужасно искаш да забравиш, Тиса.
Тя го пусна и стана.
— Ще разбереш след известно време.
Намериха такси в село Монолитос и се уговориха с шофьора да ги върне във Фира да вземат багажа си и после да ги закара до главното пристанище на юг от града. Стръмният път лъкатушеше по скалата и се спускаше до морското равнище в зашеметяваща поредица от остри завои. Тясното шосе беше задръстено от камиони, които се изкачваха нагоре от пристанището. Превозните средства бяха натоварени с продукти и продоволствия, за да се поддържа животът на острова. Между камионите се стрелкаха младежи с мотоциклети. Бръмченето на ауспусите им отекваше в планината. Шофьорът наруга един, който изскочи от труднозабележим завой в неговата лента, изпреварвайки бавно движещ се камион с десет колела. Сребристият мотор се прибра в лентата си, профучавайки само на сантиметри от таксито. Тиса се обърна към Мърсър.
— Четох, че в разгара на туристическия сезон на Санторин всеки ден става по една катастрофа и умира поне един човек седмично.
— За детето само старците са смъртни.
След още един завой те видяха пристанището долу. Отвъд редиците контеинеровози един по-голям и по-стар ферибот от онзи, който бе докарал Мърсър, разтоварваше поток от коли и камиони. Наредени в еднакво дълга опашка превозни средства чакаха реда си да се качат. Фериботът приличаше на такси ветеран от Ню Йорк. Боята му беше избледняла от годините и от безмилостните лъчи на слънцето. Плавателният съд изглежда не се беше представил добре в битката със силните бури в Егейско море. Очертанията му бяха загрубели и притъпени, а отстрани имаше дълбоки белези от небрежни капитани, който бяха използвали корпуса, за да отместят встрани други кораби.
Товарната рампа зееше и фериботът напомняше изхвърлена на брега риба, която се опитва да си поеме въздух.