— Струва ми се, че закъсняват — отбеляза Мърсър.
— Колко е часът?
— Какво значение има? Още половин час ще товарят всичките онези коли.
— Моля те, кажи ми.
— Шест и петнадесет.
Тиса отброи на пръстите си, изчисли нещо наум и въздъхна облекчено.
— Всичко ще бъде наред, ако не закъснеем със заминаването.
— За какво говориш?
— За твоето доказателство.
Тя трябваше да плати за таксито, защото предишната вечер Мърсър бе дал драхми на стойност сто долара на двойката собственици на ресторанта като оценка за великолепната храна.
— Е, къде отиваме? — попита той, когато се присъединиха към опашката от чакащи пътници.
— Мисля, че следващата спирка на ферибота е Крит, но не съм сигурна.
Неясният отговор се стори нелогичен на Мърсър.
— Не знаеш къде е доказателството?
— О, доказателството е на Санторин, но най-добре е да го видим от разстояние.
Двамата се качиха на борда и сложиха оскъдния си багаж в едно от шкафчетата пред занемарено кафене в средата на палубата. Тиса задържа дамската си чанта и Мърсър я помоли да сложи вътре пистолета му, за да не облича спортното си сако. Денят беше горещ и заради множеството хора на кораба вече се беше изпотил.
Тиса купи няколко бутилки минерална вода и загадъчно каза:
— Може да ни потрябват по-късно.
Качиха се на горната палуба и намериха свободно място до перилата, в сянката на почернелите от пушека комини. Двадесет минути по-късно сирената изсвири жаловито и фериботът потегли тромаво и с достойнство, клатушкайки се като възпълна жена по неравен път. Само на няколко десетки метра от тъмните скали, които отразяваха горещината като огледала, въздухът беше много по-хладен, освежен от ветровете, духащи край острова.
Тиса остави чантата в краката си, прерови я, извади някакъв пакет и го подаде на Мърсър. Книга, увита в твърда непромокаема мушама. Кориците бяха кожени и стари и изшумоляха, когато Мърсър я взе.
— Ти си първият човек извън Ордена, който вижда нашите хроники. — Тиса погледна книгата с благоговение.
— Какво е това? — Той прегледа една от крехките пергаментови страници, но не можа да прочете думите, нито позна езика. — От двеста години монаси и селяни от Ринпоче-Ла и по-късно други хора, които са станали членове на Ордена, напускат планината, за да проверят достоверността на предсказанията за земните сили чи. Всеки е носел дневник като този, за да записва наблюденията си за явлението.
По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки, като чу думите „явление“и „предсказания“. Най-после разбра какво е имала предвид Тиса през цялото време.
— Говориш за земетресения?
— Да — мрачно отговори тя. — И за вулканични изригвания.
— Никой не може да предскаже земетресенията. — Мърсър поклати глава. — Това е невъзможно.
— Ето защо не ти казах истината онази нощ в Лас Вегас. Щеше да ме помислиш за по-луда, отколкото вероятно съм изглеждала в очите ти. Признай. Ако бях казала, че можем да предсказваме земетресенията, никога нямаше да се съгласиш с мен. Трябваше да те доведа тук, за да ти покажа доказателство.
— Книгата не е доказателство, Тиса.
— Колко е часът?
— Седем без петнадесет — отвърна Мърсър и в същия миг разбра какво има предвид Тиса под доказателства. Дъхът му секна. — Боже мой, дошли сме да наблюдаваме земетресение!
— Според автентичните записки в дневника трусът трябваше да разтърси острова преди два дни по обед. Снощи казах, че след катаклизма в Тунгуска предсказанията на оракула се объркали. Новите изчисления показват, че земетресението трябва да стане след двадесетина минути.
Тя взе книгата от него, отвори я на една от последните страници и после му я върна. Мърсър не можа да прочете избледнелия ръкопис, затова се съсредоточи върху цифрите, написани в бялото поле. Едната дата беше преди два дни, а другите бяха географска дължина и ширина. Тиса му даде съвременна туристическа карта. Санторин беше ограден в кръгче и той видя, че координатите съвпадат напълно.
— Кога е написано това? — промълви той. Все още не моясеше да проумее напълно изводите.
— През 1850 година. Тази хроника е за сеизмичната активност в Средиземно море. Има и други, за различни части на света. Ако искаш, мога да ти покажа къде се споменава за земетресението в Измир, Турция, през 1999 година, когато загинаха много хора, или циклите на изригването на вулкана Етна.
— Знаели сте за тези явления преди да се случат? Тя кимна.
— Дневниците се пазят от съвет от архивисти и се дават на наблюдателите само за кратко време преди изригване или земетресение, за да отидат там и да докладват за видяното. През последните двадесет години с глобализирането на медиите и разрастването на интернет съветът престана да изпраща наблюдатели, защото новините сами стигат до Ринпоче-Ла. Разбира се, все още имаме групи по всички краища на земята, членове, които не знаят за пълния обхват на предсказанията. Те ни казват подробности, ако се нуждаем от тях, за да ни помогнат да коригираме разликите във времето в предсказанията от 1908 година насам.