— Ще успеем ли да…
— Няма да е лесно, но ще успеем — отвърна Мърсър, без да изчака Тиса да довърши въпроса.
Фериботът продължаваше да се пълни с вода. Горните палуби също бяха наводнени и неколцина пътници, които са били твърде бавни или дезориентирани, за да избягат от първата експлозия, мълчаливо умираха в тъмната вода. Корабът потъваше невероятно бързо. Цистерната се намираше на петнадесет метра от вратата на кърмата, когато десният борд се скри под вълните, а морето се осея с набързо спуснати спасителни лодки и стотици ридаещи пътници.
Водата в кабината стигна до коленете на Мърсър. Тиса вдигна краката си на таблото, за да не ги намокри. Камионът бавно си проправяше път в трюма, защото фериботът се въртеше около оста си, докато потъваше. Мърсър вече не можеше да прецени на какво разстояние са от вратата.
— Затегни още предпазния колан и заеми положение за аварийно приземяване, както те инструктират в самолета. Аз ще те пазя от сблъсъци.
Двамата притиснаха колене до гърдите си. Позицията не беше удобна за Мърсър, който съвсем не беше гъвкав като Тиса.
Налягането на водата извън ферибота търсеше и най-малките пролуки, за да проникне вътре, и със засилваща се ожесточеност изкарваше въздуха от всички кухини. Последното и най-голямото празно пространство беше палубата с автомобилите. Въздухът във все още затворената кърма бе образувал обтегнат мехур, който се нуждаеше от съвсем лек тласък, за да отвори осемтонната рампа. Резервоарът на цистерната беше направен от антикорозионна стомана и се блъсна във вратата със скорост около тридесет километра в час. Стремителното издигане приключи с жесток удар, който силно разтърси Мърсър и Тиса, макар че нито едно от стъклата дори не се напука.
— Какво стана? Измъкнахме ли се?
Мърсър не отговори веднага. Оптимизмът му намаляваше с всяка изминала секунда. Рампата не се беше отворила от Удара.
— Не, по дяволите! Не можахме да отворим вратите. В капан сме.
В кабината продължаваше да нахлува вода, която стигна до кръста на Мърсър и се покачваше. Той усети напрежение в ушите. Намираха се на дванайсетина метра под повърхността и потъваха. Знаеше, че имат две възможности за избор — или да чакат водата бавно да напълни кабината, или да разбият стъклото и бързо да сложат край на всичко.
Беше тъмно и Мърсър не виждаше лицето на Тиса, но усещаше ръката й. Тя стисна пръстите му. Очевидно разбра какви са възможностите им за избор.
— Направи го — неестествено спокойно каза тя, сякаш от самото начало знаеше, че ще се стигне до това.
— Съжалявам, Тиса.
— Ти не си виновен. Стори всичко възможно.
— Не. Имам предвид, че не мога да го направя. — Тонът му беше разпален и непреклонен. — Няма да се предам, поне докато все още дишам.
Цистерната мина покрай вратата като плавей и се отдалечи от солидните панти в основата.
Водата продължаваше да влиза в кабината, като ги принуди да разкопчаят предпазните колани и да се борят да намерят глътка въздух. Тиса уви ръце около врата му.
— Не искам да умра, Мърсър. Господи, наистина не искам да умра! — В гласа й прозвуча изненада, когато осъзна, че притежава инстинкт за самосъхранение.
Камионът отново се обърна и ги завъртя, сякаш бяха в центрофуга. Стана още по-трудно да намират въздух.
Цистерната спря в горната част на вратата, тласната там от потоците мехури, които все още се издигаха от дъното на трюма. Добавената сила на плаваемостта беше достатъчна и открехна вратата два-три сантиметра. Неимоверното налягане вкара въздух през пролуката и тежката врата се отвори по-широко. Камионът пак се обърна, остърга прага и увисна там, заклещен наполовина в стремително потъващия ферибот.
Мърсър и Тиса бяха притиснали лица до тавана на кабината и жадно поемаха въздух. Бяха във водата от десет минутки трепереха от студ като пострадали от хипотермия.
— Мърсър, аз… — В гърлото на Тиса влезе вода. Тя я изплю и се изкашля, за да пречисти белите си дробове. — Искам да знаеш, че…
Досущ като коркова тапа от разклатена бутилка шампанско, въздушното налягане не издържа да е затворено в голялата цистерна. Десеттонният камион се освободи и се стрелна към повърхността сред фонтан от мехури.
Движението беше толкова силно и рязко, че устата на Мърсър се напълни с мръсна вода, докато си поемаше дъх. Белите му дробове пламтяха, а мускулите на диафрагмата му се свиваха от недостига на кислород. „Тиса е в същото състояние“ — помисли той, докато цистерната се издигаше спирално.