Мърсър видя всичко това, без да може да повярва на очите си. Тиса доброволно се бе пожертвала, за да го спаси. Беше отишла да убеди брат си, че е оцеляла само тя, а Мърсър е мъртъв в трюма на ферибота. Нямаше представа какво ще направи Люк с нея. Тиса не му бе разказала много за брат си, вероятно умишлено, но Мърсър имаше чувството, че проблемът им е много по-сериозен от идеологическото разцепление в Ордена.
Мърсър не знаеше какво да мисли, нито какво да направи. Беше напълно озадачен. Струваше му се, че дори не си заслужава да полага усилия да се държи за цистерната. Наскоро бе намерил Тиса и вече я беше изгубил.
Някой се блъсна в него и го изтръгна от мислите. Момченце на около осем години с широко отворени очи и уплашено. Кокалестите му рамене се изплъзваха от спасителната жилетка. Мърсър сграбчи детето и го притисна до себе си. То ожесточено се вкопчи в него, като викаше майка си с такава невинност, че сърцето на Мърсър се сви.
За няколко минути около цистерната се събраха още двадесетина плувци и Мърсър ги разпредели така, че да не я обърнат. До тях се приближиха претоварени спасителни лодки и скоро цистерната се превърна в центъра на вселената за оцелелите. Мъжете отстъпиха местата си в лодките на жените и децата, а членовете на екипажа на кораба — на туристите.
След два часа ферибот от Санторин стигна до плаващия атол, за да вземе живите и да се залови с тъжната задача да събере труповете. По-късно мнозина щяха да си спомнят как терористи с моторница бяха удряли оцелелите във водата и бяха отвлекли млада жена. Никой обаче не можа да опише похитителите, нито лодката им или как бяха избягали. Не можеха да опишат и американеца, който по чудо бе изскочил от дълбините с цистерна, бе организирал усилията им да се доберат до брега и бе спасил живота на много хора.
АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ
През последните три нощи сънят се различаваше от дейсвителността в един и същ момент. Вкопчили се един в друг до цистерната, Тиса и Мърсър чакаха в мрака Рандъл и Люк Нгуен да се откажат от търсенето. Тиса не извика на брат си и не отплува, а остана до Мърсър. И той беше щастлив. Реалността нахлу заедно с дикретния камбанен звън на будилника и Мърсър се събуди. От няколко дни изпитваше чувство на празнота, която не можеше да запълни с нищо. Процеждащата се през капандурата над леглото му светлина беше бледа и сивкава. Третият пореден дъждовен ден напълно съответстваше на настроението му.
Той се обърна да изключи будилника и видя длъгнеста муцуна и зачервени насълзени очи. Повлекан чакаше своя шанс. Басетът започна да ближе лицето му и ритмично да удря с опашка по одеялата. Откакто Мърсър се беше върнал от Гърция, кучето се отказа от стопанина си, който спеше на дивана в бара, и се настани на голямото легло. Всяка сутрин чакаше будилникът да иззвъни и показваше обичта си към Мърсър, за да го накара да стане.
Това не са целувките, които искам — измърмори Мърсър и почеса увисналите му уши, — но оценявам жеста.
Повлекан се промъкна под завивките и предостави за внимание дебелия си корем. Сънят винаги оставяше Мърсър облян в пот, затова докато басетът се заравяше по-навътре в топлината на леглото му и ръмжеше блажено, той се изкъпа набързо и нахлузи джинси, тениска и маратонки. После слезе в бара да си налее кафе и с обич погледна Хари Уайт, който спеше на дивана. Протезата му беше на пода до него. Устата му беше отворена. Хари спеше там, откакто Мърсър се бе върнал. Макар че не бяха разговаряли много за изминалите няколко седмици, Хари разбра, че приятелят му тъгува, и отказа да го остави сам. Смяташе да чака, докато Мърсър е готов да обсъжда чувствата си.
Кучето слезе по спиралната стълба, мина покрай бара и продължи към фоайето. Ноктите му тракаха по плочките, докато стигна до предната врата. Там тихо изджафка. Искаше да излезе.
Когато Мърсър се върна от разходката из квартала, Хари седеше на обичайното си високо столче до бара и пушеше цигара. Беше си налял от готовото силно кафе, вместо да си направи по-слабо, и държеше писалка, готов да решава кръстословицата във „Вашингтон Поуст“. Мърсър му даде вестника и включи филтъра за пречистване на въздуха.
— Виж какво — дрезгаво каза Хари и се изкашля, за да прочисти гърлото си, но гласът му не се оправи. — Повлекан свикна да спи в леглото ти, когато те нямаше. Ако ми го отстъпиш, сутрин няма да те безпокои.
— Не е от леглото, Хари, а това, че нощем ставаш десетина пъти да пуснеш една вода.
— Какво да правя? Винаги съм имал слаб пикочен мехур.