— Какво трябва да правя?
— Търси облаци, които не се движат.
— Какво?
— Тиса ми каза, че Ринпоче-Ла се намира до горещ геотермален извор. От него трябва да се вдига пара. Ако на всяка снимка на едно и също място има облак, вероятно ще имаме попадение.
— Добра идея. Колко са снимките?
— Две хиляди. Ако не намерим нищо в тази купчина, ще поръчам още.
— А казват, че вече нямало кавалери — измърмори Хари, навеждайки се над първата фотография. — Спомняш си Ромео, който се самоубил над трупа на Жулиета, нали? Не е принудил най-добрия си приятел да ослепее.
Мърсър не можа да сдържи усмивката си.
— По-малко приказки, повече работа.
Късно следобед и двамата се отказаха. Нямаха опит в тайнственото изкуство на разчитането на сателитни снимки, а и на изображенията, направени сто и шейсет километра над Земята, глетчерите приличаха на неподвижните гъсти облаци, които търсеха. За пет часа бяха набелязали тридесет и пет вероятни места, където можеше да се намира Ринпоче-Ла, и разгледаха едва една четвърт от снимките.
Накрая си поръчаха китайска храна и после отидоха в „При Дребосъка“. Въпреки заканата на Хари да напие безпаметно Мърсър, двамата изпиха само по две питиета. Главите им пулсираха от взирането в снимките и не искаха да засилват болката.
Мърсър изведе Повлекан за последен път точно преди полунощ и отиде да си легне. Докато изми зъбите си и използва тоалетната, басетът вече се беше изтегнал на леглото му. Сърце не му даваше да безпокои старото куче, затова Мърсър се сви з края и се приготви за поредния кошмарен сън.
Телефонът иззвъня в два и петнадесет. Мърсър се събуди още преди края на първото пронизително звънене. Знаеше кой се обажда и какво ще чуе. Той затвори очи, очаквайки за миг да запази спокойствието, с което след малко щеше да се раздели. Обаждането можеше да го доближи до Тиса, но също така и да го заведе в свят на прага на Армагедон. Тя не преувеличаваше, когато каза, че животът — такъв, какъвто го познават — скоро ще свърши.
Мърсър отговори на второто позвъняване.
— Вече се случва, нали?
— Да. — Айра говореше сякаш изобщо не беше заспивал. — Дълбочинните сеизмографи показват, че Ла Палма се активира.
— За колко време може да стигне кола дотук?
— Десет минути, може би по-малко.
— Къде да ида?
— В Белия дом.
— Ще се видим там — каза Мърсър и прекъсна връзката.
БЕЛИЯ ДОМ
Дъждът, който валеше от няколко дни, най-сетне намаля. Улиците бяха чисти и свежи. Около лампите блестяха ореоли от мъгла. В късния час нямаше коли и пешеходци. Дори бездомниците спяха.
Кадилакът, който взе Мърсър, зави в задния вход на Белия дом и спря пред будката на охраната. След като провери шофьора и прокара огледало под шасито, търсейки експлозиви, пазачът поиска документите за самоличност на Мърсър и намери името му в електронно тефтерче, а после направи знак колата да мине.
Айра чакаше във входа на Западното крило. Беше с костюм, но без вратовръзка. Двамата се ръкуваха мълчаливо и адмиралът го поведе навътре в сградата. Вървяха по оскъдно осветени коридори, минаха покрай няколко тихи кабинета и накрая стигнаха до затворена врата.
— Президентът не знае естеството на съвещанието — уведоми го Айра. — Клайншмид му се обадил преди тридесет минути и казал само, че е възникнала криза.
— Кой друг е там?
— Адмирал Морисън. — Томас Морисън беше обаятелният председател на съвета на началник-щабовете, униформеният главнокомандващ на американската армия и вероятно следващият обитател на Овалния кабинет. — Пол Барнс, шефът на ЦРУ, и Дик Хена, директорът на ФБР.
— Отдавна не съм виждал Дик — отбеляза Мърсър. Двамата бяха приятели от няколко години, но натоварената им програма се бе отразила на познанството им.
— Срещата не е светско събитие — напомни му Айра. Мърсър кимна мрачно.
Ласко почука и изчака помощникът да отвори тежката врата. Кабинетът представляваше дълго помещение с огромна маса за съвещания в средата. Президентът седеше на традиционното си място в центъра. Беше облечен в поло и не се беше бръснал от двадесет часа. Джон Клайншмид, съветникът по националната сигурност и пряк шеф на Айра, тъкмо се настаняваше от дясната страна на президента. Пол Барнс седеше от лявата. За разлика от останалите той бе отделил време да си сложи костюм и връзка. Дори адмирал Морисън не беше в униформа. Мърсър и Барнс се бяха спречквали няколко пъти и взаимната им неприязън пролича в беглите погледи, които си размениха.
Айра седна срещу президента и посочи на Мърсър стола до себе си, а Дик Хена приятелски му кимна. Някой му даде чаша кафе и се оттегли.