— Аз не бих те намразила.
Старият адвокат докосна ръката й.
— Ако бях на твое място, щях да вярвам в мъдростта и справедливостта на закона.
Джина се вгледа изследващо в лицето му и видя, че е напълно искрен.
— Човек би могъл много да те хареса — каза тя. После някакъв облак премина през лицето й. — Колкото до попадането в капана… ще се опитам да стоя настрана.
Точно преди осем сутринта тя го спря, докато пресичаше фоайето на път към стълбите за собствения си офис.
— Господин Харди.
Мъжът закова в крачка, завъртя се деветдесет градуса наляво и се отправи към нейното място, докато я гледаше в очите.
— Филис, любов моя. Как си в тази чудесна сутрин?
— Много добре, благодаря. Ако сте свободен, господин Фримън би искал да ви види веднага в офиса си.
— Е, това би направило денят щастлив и за двама ни.
И аз бих искал да го видя, но не знаех дали ще ме пуснеш.
— Винаги, когато пожелаете, господин Харди. Знаете това.
— Но само когато имам среща.
— Това са правилата на господин Фримън, а не моите.
— Добре, благодаря ти, Филис.
— Няма защо.
Когато затвори вратата на Фримън зад гърба си, Харди направи гримаса.
— Успях.
Дъвчейки края на молива си, възрастният мъж седеше на бюрото си, изцяло запълнено с папки на дела. Вдигна поглед.
— Какво си успял?
— Да разбера автоматичния глас на всички тези менюта на телефонните съобщения. — Той се опита да го изимитира. — „С цел сигурност и обучение и за да ни помогнете да ви служим по-добре, това обаждане може да бъде наблюдавано за ваше удобство.“ Особено ми харесва частта с удобството. Но този глас…
Фримън остави молива си.
— И какво за него?
— Той е на Филис. — Дизмъс постави куфарчето си на бюрото и отиде до страничния плот, за да си налее чаша кафе. — Не мога да повярвам, че го разпознах едва тази сутрин. Предполагам, защото сега говорим по-малко, отколкото едно време. Но е тя, Дейвид, сигурен съм — същият момичешки ентусиазъм, яснота на целите, радост от живота, които избликват от всяка сричка. Как мислиш, защо не ни е казала? Звезда в нашите среди, представи си!
Фримън го остави да продължи със същата страст, чакайки го да се настани пред бюрото и да отпие първата си глътка кафе.
— Имам приятел, който има клиент — започна Дейвид без предисловие. — Името на клиента е Аби Оберлин. — Той продължи още няколко минути, описвайки случая, който Джина Роук му бе представила сутринта, завършвайки с въпроса: — И кой според теб е адвокатът на брата на Аби, Джим?
— Най-малкото зная защо пожела да поговориш с мен — отвърна Харди.
— Предположих, че ще ти хрумне. Онзи задник. — Фримън почти никога не бе напълно притеснен, въпреки че споменаването на Даш Логан бе едно от нещата, които можеше да го ядоса. Той бързо въртеше молива между пръстите си. — От почти час обмислям цялата история и ми се прииска да го споделя с още един сносен юридически ум, преди да реша какво ще правя по-нататък.
Въпреки начина, по който звучеше фразата „сносен юридически ум“, Харди знаеше какво има предвид Фримън с тези думи.
— Добре, кажи ми — отговори той и възрастният мъж му разказа нещата, които се въртяха из съзнанието му.
В офиса си на горния етаж, Харди свали палтото си и го закачи на облегалката на стола. Непостоянната мъгла тази сутрин отново се бе разсеяла, затова той вдигна щорите на двата прозореца и пропусна дрезгавата зимна светлина. За няколко минути остана загледан в движението по Сатър Стрийт, след това се завъртя, отиде до бюрото и натисна бутона на телефона.
Секретарката на Рич Макнийл му каза, че шефът й няма да се появи преди следобед. Дали не би му оставил съобщение? Харди се замисли за момент и отговори, че ще бъде в „При Сам“ в един часа. Имал новини. Ако Рич не може да мине, да му се обади — в противен случай, ще го очаква там.
Тъкмо беше затворил, с намерение да провери състоянието на Глицки, когато телефонът звънна. Чудесно, помисли си той. Ето един кучи син, който отговоря на обаждането му в абсолютно неподходящ момент. Добре, ще го остави на телефонния секретар. Освен ако не е Логан. Но беше Глицки, който му казваше нещо за случая на Бърджис. Харди сграбчи слушалката. Глицки започна отначало.
— Не можеш да познаеш с кого говорих току-що.
— Не ми казвай — отвърна Харди. — Джо Монтана?
— Алисън Гарбът.
— Гордея се с теб. Коя е тя?
— Тя е инспектор по случая, по който Илейн е била вещо лице. Тъкмо върнали събраните документи на съдията Томасино.
— Е? И това е важно, понеже…?
— Не зная дали е важно.
— И въпреки това ми го разказваш?
— Става въпрос за факт, за който сме в неведение. Знам, че ти и Томасино работите добре заедно. — Това наистина беше вярно. Харди и Томасино не бяха точно близки приятели, но се познаваха от съдебната зала и изпитваха взаимно уважение. — Тук може да има нещо.