Харди не възнамеряваше да гледа зъбите на подарен кон. Глицки му даваше свободен факт — може би просто още един от безкрайната редица подробности, които вървят с едно дело за убийство, а опитът го бе научил, че си струва да се събират факти. Просто никога не знаеш какво ще ти потрябва.
— Прав си — каза той. — Може и да има нещо. Какво е името на делото?
— Петров. Някаква застрахователна измама.
— Какво знаеш за него?
— Абсолютно нищо, освен това, че Илейн е била замесена, работела е по него в деня, когато е била убита. Хрумна ми, докато си лежах тук. Помислих, че може да ти даде някаква работа, която да запълни безкрайните ти часове на безделие.
— Оценявам това.
— За мен е удоволствие.
Двамата си поговориха още няколко минути на неангажиращи теми и изказаха предположения за евентуалното изписване на Глицки от болницата. След като затвори телефона, Харди закрачи из офиса си, без да е в състояние да разбере защо адреналинът му се е повишил. Той осъзнаваше, че в това няма особена логика. Не бе мислил за Коул Бърджис, но ето че изведнъж се появяваше нещо, свързано с клиента му, някаква следа, по която да тръгне. В крайна сметка отново взе телефона и набра няколко номера, които знаеше наизуст.
Все още нямаше девет часа и съдът едва ли щеше да започне работа преди девет и половина. В един идеален свят съдията Томасино сега щеше да е в стаята си. Или поне неговият секретар. За момент изглеждаше, че всичко върви като по ноти.
— Господин съдия — започна Харди след поздрава, — разбрах, че сте подписали някакво съдебно разпореждане по дело за застрахователна измама. Дори не зная дали делото е приключено или все още е в процес. Народът срещу Сергей Петров.
Съдията прозвуча раздразнено.
— Не, все още не е приключено. Да, все още правим постъпки. Няколко руснаци симулират автомобилни катастрофи. И какво за него?
— Вие сте определили Илейн Уейджър за вещо лице във връзка с него.
— Да. И след това тя бе убита по средата на работата, както вероятно си чул. — Тонът на съдията изразяваше неговата изнервеност. — Така протече цялото разследване. Едва ли ще повярваш — постоянни отлагания. Сега изглежда ще ми се наложи да потърся друго вещо лице за ново съдебно разпореждане, преди да можем да продължим и не зная… — Гласът му се избистри. — Ти едва ли си в списъка, прав ли съм, Диз?
Всъщност, Харди беше, но не го бяха викали от години. Каза го на съдията.
— Но сега бюрото ми е доста затрупано, ваша светлост. И аз, меко казано, чух за смъртта на Илейн. Представлявам обвиняемия по делото. Коул Бърджис. Неодобрително промърморване.
— Явно не бих могъл да те използвам. Добре, какъв е твоят въпрос?
— Ами, боя се, че не е прекалено специфичен. Любопитен съм, понеже Илейн е била замесена в това. Чудех се дали по някакъв начин не е свързано с нещо, което бих могъл да използвам.
— В твоето дело за убийство?
— Странни неща се случват, господин съдия. Мислех, че може би ще сте в състояние да ми поразкажете за делото. Да видя дали нещо не си струва да бъде разнищено.
Томасино веднага склони.
— Ами добре. То не е някаква тайна. — Заразказва. — Измамниците започнали да се обаждат в застрахователните компании за поредица от подобни злополуки през последните шест месеца. Всички имат руски фамилии, лекарят е един и същ, еднакъв тип коли, един и същ адвокат поне на половината от тях. Така че аз подписвам съдебно нареждане и Илейн трябва да пообиколи и да провери нещата. Обикновено, както знаеш, това е сладка работа. Освен ако един от колегите ти е абсолютно необщителен, не би дал на вещото лице никакви насоки, нито пък би й казал къде са част от папките. Казва й: „Намери си ги сама. Така или иначе цялото разследване е боклук“. Изпечен кучи син.
— Какво имате предвид под един от колегите ми? Да не би да е мой приятел?
— Не. Съжалявам. Имах предвид друг адвокат. Не исках да ви слагам всичките в един кюп. Не и в този случай.
Харди продължи с предположенията си:
— Да не би да говорите за Даш Логан?
— Може би. С моите извинения, ако ти е приятел.
— Не е — отвърна Дизмъс.
— Чудесно — въздъхна съдията. — Някак си не можех да приема, че е.
По пътя си към Съдебната палата Харди реши да спре в главния офис на „Кроникъл“ и да види дали Джеф Елиът е там, което беше почти сигурно в този час на деня. Тъкмо бе влязъл в репортерската стая и бе поздравил, когато сградата започна да се люлее. Адвокатът инстинктивно се върна на вратата и каза: