Харди усети, че кръвта му отново кипва, но се опита да не обръща внимание.
— Познаваш ли някой по тези места? Имал ли си изцепки, за които трябва да знам? Да си чукал дъщерята на някое ченге или нещо такова?
— Не. — Той поклати глава, но после реши, че отрицанието не е било достатъчно красноречиво. — Хей, Бог ми е свидетел, не. Нищо такова.
Адвокатът бе напълно сигурен, че му казва истината. Фактите показваха, че не бе нужно Коул да има личен враг в офиса на областния прокурор. В това можеше да няма нищо лично — просто Прат трябваше да спечели делото. За да се запълни дупката в теорията на обвинението, бе нужно да се появи свидетел, който да обясни откъде Коул е имал оръжието.
И ето, той се появяваше.
Харди знаеше, че още преди време е трябвало да размени няколко думи с Алсоп и да добие собствено усещане за ситуацията. Но първо искаше да накара Коул да разбере стратегията му, да бъде в крак с нея.
— И така, План А е безсъзнанието. Не си спомняш.
— Но аз си спомням. — Хлапакът продължи, независимо от предупредителното изражение на Харди. — Видях пистолета. Не зная защо го помня така, като отделен кадър. Не съм имал пистолет. Той беше на земята, до нея. Тя вече беше долу, кълна се.
Дизмъс бе почти изкушен да му повярва.
— Кълна се — повтори клиентът му.
— Добре, Коул, ти се кълнеш. Но да продължим напред. Искам също да поставим въпроса, че, ако не си бил ти, някой друг я е убил. — Харди наистина не мислеше така, но споменаването пред Коул би увеличило доверието на момчето. Сега, докато седеше от другата страна на масата, Дизмъс би се обзаложил с осемдесет процента сигурност, че през следващите няколко дни момчето ще предложи и друг „кадър“ от нощта на злополучния понеделник. И сигурно той би илюстрирал поговорката за едноръкия човек.
— Изненадан съм, че Джеф ти е говорил за мен — Харди му бе казал за сутрешното си посещение в „Кроникъл“.
— И защо?
— Не бях идеалният роднина.
— И аз така чух.
— Тогава… защо?
Адвокатът започна да събира документите си, юридическите си неща, химикалките. Изправи се и внезапно си спомни майката на Коул предишния ден в офиса му, последните й години, вгорчени от болката и вината заради действията на сина й. Дори и ако не бе убил Илейн. Харди го погледна през масата.
— Може би и при Джеф нещата са както при приятеля ти Кълън, Коул. Нещо друго се случва. Хем си в него, хем не си. Разбираш ли какво казвам? Там навън съществува цяла вселена и знаеш ли какво?
— Какво?
— Тя не се върти около теб.
22
— Мисля, че бях малко груб с хлапето. — Харди чукна чашата си с мартини в тази на Дейвид Фримън.
На теория, той се бе отказал от обедното мартини преди десет години, но винаги правеше изключение в „При Сам“. Минаваше през вратата и там винаги бе старият бар от тъмно дърво, сервитьорите в смокинги, шума на ангажирани хора, които се подсилвате храна за един продуктивен следобед. И внезапно мисълта да не си вземе едно мартини започваше да му се струва ненужен отказ от едно от най-големите удоволствия в живота.
През последните шест години Харди не бе пропуснал и един ден работа заради алкохола и мартинито нямаше да провали този следобед. Така че си поръча — бомбайски сапфирен джин, догоре, много сух, една маслина и лед в изстудената чаша.
Фримън не се поколеба колкото Харди. Дяволите го взели, той изобщо не се колебаеше. Старецът се бе изправил и чакаше на бара, когато пристигна по-младият му колега. Кимна одобрително на поръчката, каза, че иска от същото и вдигна чаша, когато и Дизмъс вдигна своята.
— Сигурен съм, че ще дойде.
Харди намигна дяволито.
— Тогава да пием за силната любов, нали?
— Или за пропускането й, просто за чистата трудност.
И двамата мъже отпиха с удоволствие. Сервитьорът ги информира, че сепарето им ги очаква. Можеха да отнесат напитките си там.
В края на двайсети век „При Сам“ беше популярно място за обед в Сан Франциско и въпреки че малко се бе променило, все още създаваше усещането за частен мъжки клуб, с обществена част за хранене в основното помещение. Страничната стая предлагаше повече уединение, със сепарета край стените, които можеха да се отделят със завеси. Двамата мъже се отправиха към едно от тях.
Макнийл още не бе пристигнал. Можеше и изобщо да не се появи, въпреки че Харди бе оставил достатъчно загадъчно съобщение, за да събуди любопитството му дали пък Мани Галт не се бе съгласил на сделка? Макнийл бе толкова нетърпелив, че се бе уговорил с него предишния ден на зазоряване. Той би искал веднага да разбере, но може и да се зачуди защо адвокатът му не е оставил съобщение. Така че, ако можеше, щеше да се появи на срещата.