— Вино? — попита Фримън. — Какво ще кажете?
— Няма значение — отвърна Макнийл.
— Всичко, освен шардоне — заяви предпочитанията си Харди.
Най-сетне клиентът му се усмихна. Дизмъс реши, че Фримън е гений.
— Да — каза Рич, — идеята е добра.
— Дали някой от вас, господа, е господин Харди?
Той погледна нагоре.
— Да. — Мразеше да го измъкват по време на обед. Вероятно бяха лоши новини, нещо спешно и ужасно. Чудеше се дали не е замесена и Бек.
Сервитьорът беше олицетворение на професионализма:
— Обаждат се от офиса ви. Познавате ли някого в болницата „Сейнт Мери“? Опитват се да се свържат с вас. Оставили сте пейджъра си в офиса, а очевидно и клетъчният ви телефон е изключен.
— Благодаря ви. — Дизмъс използва салфетката. Нямаше нужда от паника. — Веднага се връщам.
Харди последва сервитьора през основната зала до бара. Сега повечето маси бяха празни. Един огромен камион за доставки бе застанал на алеята пред входната врата, закривайки цялата гледка и хвърляйки сянка в помещението. Когато му подадоха слушалката, някаква огромна палета падна отзад със силен трясък. Дори барманът подскочи.
Глицки бе мъртъв. Знаеше го.
Обади се на информация и остави да го свържат за допълнителни трийсет и пет цента. Не вярваше, че ще успее да запомни номера, докато го набере.
— Имате пациент на име Ейбрахам Глицки.
— Един момент, моля. Той е в интензивното. Не съм сигурна, че ще успее да ви се обади. Моля, изчакайте.
Сърцето му се бе качило в гърлото. Изкашля се. Нямаше никаква разлика. Докато изчакваше, в слушалката звучеше мелодията на „Чувства“. Но това съвсем не правеше чакането по-кратко.
Операторката отново заговори:
— Съжалявам, господине, бихте ли повторили името?
— Дизмъс Харди — отговори, изкушен да попита: „А вашето сигурно е Филис?“
— Не — отвърна тя, — на пациента.
— Ейб Глицки. Снощи не беше в интензивното. Беше в стая с друг пациент.
Тя изобщо не му обърна внимание.
— Според компютъра е в интензивното. Не се споменава да е преместен.
— Дали не бихте могли да звъннете до сестринската стая там и да проверите? Може би някой ще си спомни къде са го прехвърлили.
— О, това е добра идея — каза тя весело. — Моля, изчакайте отново. Съжалявам.
Най-после чу звънене. Някой вдигна.
— Глицки. Здравейте.
За момент Харди почувства световъртеж от внезапното облекчение.
— Ти ли ми се обади?
— Да.
— Мислех, че днес имаш всевъзможни изследвания и тестове.
— Това беше сутринта. И всички минаха отлично, в случай че се питаш какво е станало.
— Цял ден не съм мислил за нищо друго — каза той. — Освен сега, когато бях сигурен, че си мъртъв.
— Не съм — отвърна приятелят му. — Но пък някой друг е.
— И кой?
— Кълън Леон Алсоп, доскоро известен кучи син. Диз, още ли си там?
— Да. Как?
— Свръхдоза. Чист хероин. Получил е условно освобождаване — облекчен от собствените си признания — вчера следобед и предполагам, че е решил да се позабавлява и да го отпразнува.
— Как откри това?
— Ридли Бенкс ми се обади. Беше леко разтревожен. Май фактът доста усложнява цялата история около Коул Бърджис, а то си беше каша от самото начало. Ридли хареса появата на Кълън и историята за пистолета, а сега изобщо не му се нрави.
— И с мен е така.
— И аз не мислех, че ще се зарадваш. Затова исках веднага да ти го съобщя.
— Дали той ще поговори с мен? Бенкс?
— Той е обществен служител. Не виждам защо не.
— Може би защото последното ченге, с което говорих, беше отстранено? Това би било една причина.
— Може би ще понесеш неприязънта?
— Или да получа инфаркт, да се покажа слаб и нараним. Като говорим за това, оценявам обаждането, но сигурен ли си, че вече можеш да работиш?
Глицки замълча задълго. След това.
— Може би някой друг я е убил, Диз. Ще разбера.
— Не и ако първо умреш.
— Тогава ще се постарая да не стане така.
Качеството на Фримън, което Харди непрекъснато смяташе за впечатляващо, бе не само че имаше огромен личен арсенал, но и че беше в състояние да хване най-подходящото оръжие в момента на най-силната му ефективност.
Сега той бе успял да се превърне не само в приятелче на чашка и баща съветник за Рич Макнийл, но дори бе дръпнал завесата, за да ги предпазва.
Когато Харди влезе в сепарето, видя, че Фримън е поръчал втора бутилка „Пино Гринго“ и двамата вече са изпили сериозна част от нея. За около четвърт час те бяха преминали от враждебност към нещо като близост. Макнийл се бе облегнал на стената и предишната доматена червенина се бе трансформирала в розов блясък. Бе разхлабил връзката си и бе разкопчал най-горното копче на ризата си.