Харди се настани до него и си наля малко ледена вода.
— Рич тъкмо ми разказваше една интересна история — каза Фримън. — Познаваш ли Джин Висър?
— Някога беше ченге, нали? Да, въпреки че не зная какво прави в последно време.
— Сега е частен детектив. Няма да познаеш с кого работи.
Харди можеше да си представи. Веждите му се повдигнаха. Той се обърна към Рич.
— Къде го срещна?
Макнийл повдигна чашата си и отпи.
— Дойде при мен в офиса ми миналата седмица. Каза, че върши някаква работа за господин Логан, който не иска да ни види забъркани в много грозни обвинения.
Фримън цъкна с език без знак от развеселяване.
— Можем да отнесем това до адвокатската колегия и съм сигурен, че бих го направил. Съжалявам, Рич, ти продължавай.
Изражението беше извинително.
— Трябваше да ти кажа, Диз. Просто си мислех, че ще е по-лесно да се откажа. Страшно се уморих от всичко това.
— Какво е трябвало да ми кажеш?
Макнийл въздъхна от цялото си сърце.
— Преди петнайсет или осемнайсет години спах… забърках се с друга жена. Секретарката ми. Адски глупаво. — Чисто отвращение. Той отпи от виното. — Все пак го направих. Тя забременя, роди дете. Сали разбра. Беше ужасно, но се съвзехме. Беше ужасно — повтори той. — И момичето, Линда… по дяволите, грешката не беше нейна… както и да е. Реших да я оставя да си тръгне, платих й от нашите спестявания, помогнах й да започне друга работа…
— И сега тя те изнудва?
Макнийл поклати глава.
— Не, Диз. Но основното нещо, което Сали и аз искахме, е да го скрием от децата. Бях направил грешка и си платих. Повярвайте ми, платих си. Но това не биваше да разруши семейството ни.
— И Висър го е открил?
Кимване.
— Вероятно се е разровил в старата ми работа, за да ми извади кирливите ризи. Имаше слухове, вероятно и възмущение. Напуснах две години по-късно, но хората си спомнят. И сега… — Той безпомощно сви рамене.
— Така че Висър заплаши, че ще каже на децата ти и ще прекара Линда и детето й през всичко това, за да те убеди. — Харди се облегна замислено назад. — Знаеш ли, Рич, не мисля, че от историята ще стане заглавие за първа страница. Имал си авантюра, жена ти го е преживяла, ти съжаляваш.
Макнийл го погледна.
— Знам. И Дейвид каза същото. Просто след толкова време, когато го чух от Висър, знаейки какъв човек е Мани Галт, какво още би могъл да направи… Предполагам, че съм изпаднал в паника.
— Напълно разбираемо — Фримън контролираше момента, а Макнийл се нуждаеше точно от това. — Предложих му той и Сали просто да съберат семейството — може би не внучетата, но поне децата. Трябва — просто, честно и спокойно — да им разкажат всичко. — Той се наведе над масата. — Те ще разберат, Рич, обещавам ти.
— Знам, Сега го осъзнавам. Мисля, че ще разберат.
— Без съмнение.
Макнийл бе поставил ръка на челото си, все едно се опитваше да се освободи от някакво главоболие. Чувствата му сякаш бяха изписани на лицето му всичко щеше да се оправи. Най-сетне той вдигна поглед.
— Значи и двамата мислите, че просто трябва да изчакам?
— Няколко седмици, не повече — успокои го Фримън.
Харди добави:
— Винаги можеш да приключиш. Делото няма да стигне до криминален съд.
— И аз наистина не го искам. По-скоро бих продал сградата.
— Решението ти е правилно — каза властно Фримън. — Никой не би те обвинил. Но нека не говорим за случая преди… нека кажем първи март? Три седмици. Как ти звучи?
Макнийл обмисли предложението му, после кимна.
— Мога да го направя.
Образи, аромати и чувства започнаха да разбиват мъглата.
Коул не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитал глад, като изключим нуждата от дрога. Но след сутрешната среща с адвоката го върнаха в килията му и той осъзна, че е изгладнял. Само преди три часа бе получил хапчетата си, след това четирите филийки бял хляб, чаша мляко, портокалов сок, две наденички и две яйца за закуска, но сега броеше минутите до единайсет и половина, когато щяха да му донесат обяда.
Тъй като бе обвиняем по углавно престъпление, все още го държаха отделно от основната част от обитателите, в нещо като крило с шест килии, по три от всяка страна на общото помещение с размери три на шест метра, което не можеха да използват. Той беше в десния край и имаше само един „съсед“. Мислеше за него като Хосе, татуиран мексикански колос, който запълваше цялото си време с правене на лицеви опори и гледане на обществената телевизия, която беше пусната по шестнайсет часа в общото помещение. Сега вървеше някаква игра и Коул постоя до решетките, докато започнат рекламите и се отказа. Хосе отново правеше лицеви опори и Коул го погледа малко, преди да реши, че това няма да е най-лошия начин да си прекара времето. Направи десет, преди да усети известно затруднение. На двайсетата бицепсите и гръдните му мускули започнаха да крещят от изтощение. Надзърна и видя, че Хосе все още методично подава глава и леко се навежда настрани, за да следи телевизора.