Коул легна на студения бетон, за да си поеме дъх. Мразеше това, в което се бе превърнал.
Картината, която премина през съзнанието му, дори не беше спомен. Можеше да затвори очи и да си представи усещането, че е на шестнайсет — сякаш бе вчера. Той и Стив Полачек в техния гараж. Бяха се обзаложили на двайсет долара кой първи ще вдигне тежест колкото теглото си. Коул бе шейсет килограма. Полачек бе с три килограма по-тежък и това го поставяше в по-неизгодна позиция.
За момент си спомни, че загряването им беше петдесет лицеви опори. Петдесет! Не можеше да се сети кой спечели баса дали някой от двамата бе вдигнал теглото си. Вероятно и двамата — тогава бяха такива.
Но си спомняше гаража. Никога не спираха коли в него, дори и през зимата. Само инструментите на баща му на стената, работният тезгях, масата за пинг-понг в средата. Велосипеди и кънки, ски и топки и спортна екипировка навсякъде. Доста добра семейна обстановка, преди баща му да умре. Сестра му Дороти тренираше с него през цялото последно лято, преди да замине за колежа. Когато тя се прибра през коледната ваканция, ходиха на ски крос от Демойн до град Айова.
Коул повдигна бузата си от земята, постави ръце под раменете си и се повдигна. Този път дори първите няколко лицеви опори бяха трудни. Осем.
Обръщайки се на една страна, той седна и издърпа дюшека си от бетонното легло на пода. Претърколи се отгоре, хвана ръце зад главата си и се опита да направи коремни преси. Преди време наистина бе добър в това — правеше шейсет в минута. Полачек не можеше да го достигне.
Отново започна бързо. И отново бързо отпадна, но се насили да продължи до петнайсет и после до двайсет. Не можеше да приеме по-малко от двайсет, въпреки че при последните две усещаше как нещо в него се къса. Но го направи, а после се завъртя настрани, далече от Хосе, задъхвайки се за глътка въздух и затвори очи.
Трясването на външната врата на общата стая го накара да скочи. Коул бе задрямал през двайсетте минути, в които на затворниците се позволяваше сутрешна разходка в общата стая. Двама пазачи с колички носеха таблите с обяда и тропаха по външната врата.
— Върнете се по стаите, момичета!
Когато всички се прибраха в килиите си, пазачът набра кода си на кутията отвън и вратите на килиите се заключиха. Като видя дюшека на пода и Коул, седнал с кръстосани крака отгоре, пазачът, който разнасяше подносите, не можа да се въздържи от малко остроумие:
— Пикник ли си правиш, Алиса? — попита той. — Денят е чудесен за това. — Той хлъзна подноса под вратата.
Коул едва го чу, пък и не го интересуваше.
Ерик беше социалният работник, който раздаваше хапчетата. Той се спря пред вратата. Това беше първата доза, която Коул му бе казал, че ще пропусне — ще вземе обичайната за вечеря — и Ерик искаше да се увери, че момчето не е променило идеите си. Но не беше.
След това, най-после, храната. Ако Коул бе смятал, че преди е изпитал пристъп на глад, усещането бе нищо в сравнение с момента, в който пълните чинии затворническа храна бяха пред него. Всички ястия досега включваха четири филийки бял хляб и четири кубчета масло. Маслото беше меко и той го взе и го постави цялото в устата си. Докато дъвчеше, погледна надолу към таблата.
Днешният му обяд се състоеше от два дебели шницела със сочна гарнитура от грах, моркови и измачкани домати и още по-сочни консервирани праскови в пластмасова купа, мляко и две шоколадови бисквити.
Хлябът бе оставен. Коул се нахвърли толкова стремително върху шницела, че счупи пластмасовата си виличка. Нямаше значение. Взе лъжицата, наряза още няколко хапки и започна да вкусва, да опитва — изкушен от будещия спомени аромат на соса, да си спомня.
Кухнята на Полачек. Зимен ден, късно следобед, навън е снежно. Закуска след училище, преди да отидат на хокей. Майката на Полачек налива претоплен сос върху хляба и студения шницел.
Полачек. Не беше се сещал за него от години и сега започна да се чуди къде ли е някогашният му най-добър приятел. Със сигурност не и на подобно място. Вероятно имаше работа, а може би дори и семейство. Полачек с хлапета? Само си представи!