През последната година бяха престанали да бъдат приятели заради дрогата — тогава марихуана. Полачек бе убеден, че тя убива. Не искаше да има нищо общо. Така че Коул започна да се мотае с други момчета — Рийс, Боу, Нилсен, Пардучи.
Боу беше най-добрият сред тях. Дори бе приятел с Полачек преди — също като Коул. Добри ученици в средното училище, Малката лига, Скаутите. След това, когато бащата на Коул почина и Коул се опитваше да се справи с мъката, Боу първи се отзова. Без съмнение имаше добри намерения — такъв си беше Боу, — опитваше се да накара приятеля си да се почувства по-добре, след като сестра му е заминала в колежа, а баща му си е отишъл. Хей, животът не е лесен. Хората имат нужда да се смеят, да се извисят, да забравят за себе си. След смъртта на баща си се бе превърнал в невероятен лентяй.
— Марихуана, трева. Хайде, Коул, това е напълно безвредно. Марихуаната не е убила никого.
Сега Боу беше мъртъв от четири години.
Полачек няколко пъти се опита да го спре, идваше в дома му, притесняваше се колко се е променил довчерашният му приятел.
Така ли? Ами, хората се променят. Коул не бе пристрастен. Можеше да спре винаги, когато поиска. Другите момчета — Рийс, Нилсен, Пардучи — майка му се виждаше с техните. Последното, което чу, беше, че Рийс е станал ченге. Знаеше, че Нилсен работи за „Дженеръл Мотърс“. Пардучи все още играеше баскетбол, втора година в лигата и можеше да стане доста добър.
Докато топеше соса, си каза: „Не пристрасти никого от тях. Дори и мен. Не и марихуаната“.
Още един спомен — последния път, когато видя Полачек. На купон в Нотр Дам. Той се бе отказал след първия семестър и майка му го изпрати да види стария си приятел. Скритото послание беше, че може би ще разбере колко добре се справя Стив и ще си промени поведението. Скрито като бомбичка с боя.
Но беше отишъл. Коул изобщо не се смяташе за наркоман. Това е развлечение, нищо повече — единственото, което познаваше в момента, постоянно дрогиране. Но вече не можеше да се откаже.
Бе шокирал Стив, който вече бе станал член на студентска организация, в алигаторската си риза, пиещ бира, танцуващ. Толкова несъзнаващ, толкова наивен. Докато Коул тази вечер беше нещо като…
Там беше и онова момиче, не й помнеше името. По това време вече бе на кокаин, винаги, когато можеше да си намери, продаваше по малко да си покрие разходите. Така че двамата с момичето бяха в банята на горния етаж. Бяха си направили пътечките, когато някой се появи и веднага след това Полачек — бесен, но спокоен, говореше нещо за това, че е гост и обижда приятелството им. Коул трябваше веднага да напусне! В тяхната къща не можеше да има кокаин. Колежът щеше да ги арестува. Да загубят квартирата си.
Коул сега беше във висините — половината от удоволствието бе отлетяло, понеже са го стреснали по време на унеса си.
— На кой му пука за това, Стив? За всичко това? — Той викаше насреща му.
— На всички тук, Коул. На всеки, който се опитва да живее.
Полачек, смотанякът. Не го бе видял повече, прав му път. И въпреки това беше най-добрият приятел, който някога бе имал.
— Хей, Алиса! Свърши ли? Какво има? Да не са ти сложили прекалено много пипер?
23
Преди десет години, когато Шарън Прат бе общински надзорник, тя бе лобирала да се направят малки промени в законите на града, свързани с бизнес обявите в общинските вестници. Преди това, ако искаш да напишеш заявление за Измислено бизнес име, да кандидатстваш за Разрешение за продажба на алкохолни напитки, Съобщение за закриване или каквото и да било друго юридическо съобщение, законът изискваше да публикуваш тази информация във вестник, който има продаваем тираж поне сто и петдесет хиляди.
Шарън бе убедила другите надзорници, че законът нечестно дискриминира по-малките и насочени към различните общности вестници, които се развиват в града и които не могат да се възползват от този доста благодатен пазар. В резултат на усилията й, законът се бе променил и позволяваше пускането на съобщения във вестник, който излиза от печат поне в десет хиляди копия. От тях най-известен на английски беше „Дейли Демократ“.
Практическите измерения на промяната в закона се изразиха в това, че направиха милионер Чад Лейси, издател на „Дейли Демократ“, приятел и политически поддръжник на Шарън Прат. Изведнъж общинският бюлетин на Лейси, който се разпространяваше безплатно по улиците или бе разхвърлян от минаващи автомобили най-вече в района Хай-Ашбъри, изведнъж получи почти 300 000 долара годишно само от парите на града. Сега Лейси можеше да си позволи да плати на няколко известни гост журналисти и да наеме репортери на пълен щат. С новото влияние на вестника, той започна да се разпространява в още няколко района на града — Сънсет, Ричмънд, Туин Пийкс. „Дейли Демократ“ стана първият градски свободен вестник.