Тиражът му се повиши до двайсет и пет хиляди и той се утвърди като глас на народа — унижените, пренебрегваните — и на политическите приятели на Лейси и Прат. Преди останалите вестници да разберат какво става, „Дейли Демократ“ бе написал статия от пет хиляди думи за трагичния тормоз над безсилния и забравен от закона гражданин на име Мани Галт, който бе вярвал на своя хазяин, бе му платил в брой наема за няколко месеца, за да отиде да се погрижи за умиращата си майка. Върнал се от своето милосърдно пътуване, само за да открие, че е изхвърлен от постоянното си жилище при очевидна липса на човечност и заради градските закони за наемите от лакомия, порочен и безсърдечен предприемач Рич Макнийл. Бяха пуснали снимка на бедния Мани на първата страница — той изглеждаше много тъжен и отчаян, седнал на мотора си.
Сега Шарън Прат бе изправена до бюрото си и толкова яростно набираше номер на телефона, че цялото писалище се тресеше. Бе включила говорителя, така че гласът й да гръмне, когато отговорят.
— Искам веднага да говоря с господин Лейси. Да, лично е. — Това беше техен код — Прат не би се обадила в „Дейли Демократ“ от свое име и да изглежда все едно дава заповеди на издателя. Това би имало фатално въздействие върху доверието на нейните обективни избиратели. Тя нетърпеливо изчака, като си поглеждаше часовника.
Бе изминала по-малко от минута.
— Ето ме — каза Лейси. — Как си?
— Не съвсем добре, Чад. Изобщо не съм добре.
— Какъв е проблемът?
— Проблемът? О, я да видим. Може би фактът, че миналата седмица говорихме преди речта ми в Общинския клуб. Спомняш ли си?
— Шарън…
— Помниш ли как ми изказа убеждението си, че това решение за смъртно наказание, което оповестих, ще получи много положителни отзиви, издателско покритие, нещо такова?
Лейси не отговори.
Прат си пое дъх и смекчи тона.
— Освен това забелязах, че ти твърде очевадно замълча, докато колегите ти в „Кроникъл“, и по-точно Джеф Елиът, доста се посмяха за моя сметка. — Тя взе слушалката и заговори още по-умерено. — Със сигурност не искам да ти казвам как да ръководиш вестника си, Чад, но бях останала с впечатлението, че си от моя лагер. Да не би да съм те обидила по някакъв начин? Ако е така, съжалявам, но ние очаквахме да направиш някаква крачка.
Областната прокурорка чу въздишката му по линията.
— Ами, имахме някои проблеми, Шарън. Предполагам, че скоро щях да ти се обадя.
— С какво? Какви проблеми?
Издателят замълча.
— Ами, честно казано, някои от моите репортери… както знаеш, Шарън, през последните години не бяхме от лагера на привържениците на смъртното наказание.
— Нито пък аз, Чад. Но този случай е специален.
— Знам, че е така, Шарън. Аз съм на твоя страна. Проблемът е, че ни е много трудно да си представим какво му е специалното и какъв акцент да поставим върху него. Аз лично скъсах първата статия, която получих по въпроса. И знаеш ли защо? Защото звучеше доста като Градски клюки на Джеф Елиът.
— Чия е била? Човекът, който я е написал, работи за теб, нали? Ако не пише каквото искаш, очевидно трябва да вземеш някакви мерки.
— Човекът няма значение. Той е добър репортер и беше изцяло на твоя страна. Просто това не му харесва, нищо повече.
Прат потърка устната си, откъсна парче попивателна от чекмеджето на бюрото си и започна да попива въображаемо петно върху полата си.
— Имам идея, Чад — каза тя. — Защо да не направим ексклузивно интервю, ти и аз, насаме. Ще поставим акцента върху това, че като цяло смятаме смъртното наказание за погрешно, но то е единственото лекарство за престъпление от омраза като това. Несъмнено става дума за престъпление от омраза. И аз вярвам, Чад, че подобно престъпление изисква кърваво отмъщение.
Тя можеше почти да се закълне, че чува как мозъкът му мисли.
— Това би свършило работа — каза най-сетне издателят.
— Дяволски си прав — отвърна Шарън. — Двамата с теб можем да го накараме да проработи. Трябва да проработи.
Предполагаше се, че Трея трябва да започне проекта на господин Джекмън — проблемът Грейсън — в понеделник сутрин, но фирмата бе затворена, за да могат служителите да присъстват на заупокойната служба на Илейн. След стреса около колапса на Глицки тя не можа да събере сили да отиде на работа за останалата част от деня. Знаеше, че при други обстоятелства това щеше да бъде непростимо. Сама не би си го позволила. И като капак на всичко, времето, което бе прекарала вкъщи, беше абсолютно непродуктивно. Сега бе сряда следобед.