Поне господин Джекмън изглежда я разбираше, но младата жена се чувстваше ужасно. Предишния ден бе отишла в офиса, но бе работила само шест часа, изцяло върху Грейсън. Господин Джекмън беше прав, това бе най-скучната камара от цифри, с която се бе занимавала. След безсънната понеделнишка нощ, изобщо не бе почивала и най-сетне осъзна, че ако смята тази вечер да мине през болницата при лейтенант Глицки — което след постъпката си смяташе за свещен дълг, — щеше да се нуждае от поне малко отдих. Затова отново си тръгна по-рано от офиса.
Тази сутрин бе пристигнала с нова решителност и влезе направо в стаята на сътрудниците, която бе работното й място по новия проект — седемдесет и четири кутии с картончета, запълнени с данни, бяха натъпкани по стените, в библиотеките, навсякъде. Продължи оттам, където бе спряла предишната вечер — на третата папка от първата кутия.
Не можеше да го направи.
След четири и половина часа Трея се надяваше да е свършила полезна работа за двайсет минути. В дванайсет и половина провери часовника си, погледна разпилените пред себе си листове и стана от бюрото си.
Секретарката му бе отишла на обяд и бюрото на пазача на портите стоеше изоставено. Вратата беше леко открехната. Тя го чу да разговаря по телефона. Разговорът клонеше към приключване и затова потропа на вратата и я открехна още малко.
— Господин Джекмън? Извинете? Можели за момент?
Той вдигна изненадано поглед. Ръката му все още бе на телефона, но сега се спря и върна слушалката върху вилката.
— Госпожо Гент? Какво бих могъл да направя за вас? Как вървят нещата с Грейсън?
Младата жена си наложи да бъде твърда и му каза истината — че не е проблемът в проекта, а в нея. Че е губила времето на фирмата през последните няколко дни и след като той бе толкова мил с нея… Старшият адвокат я спря и попита:
— Какво наистина ви безпокои?
Трея си пое дълбоко въздух и го погледна.
— Че сякаш не мога да се съсредоточа върху нищо. Освен Илейн. — Останалото — Глицки и чувствата й — не беше необходимо да се споменава. Продължи: — Разговорът, който проведохме миналата седмица с вас за нейните врагове и че вие знаете за някои от тях. — Отново спря, сведе поглед към ръцете си, върна го към него и му каза, че е отишла да види Глицки в болницата. — Почувствах, че по някакъв начин съм предизвикала това.
— Кое? Инфаркта му ли?
Кимване.
— Знам, че звучи странно. — Тя сви рамене. — Просто исках да се убедя, че е добре.
— И добре ли беше?
— Така изглеждаше. — Всъщност чудесно, но тя само повторно кимна. — Но все още е притеснен за делото.
Лицето на Джекмън стана сериозно.
— Каза ли защо? Спомена ли някаква причина?
Младата жена се замисли какво бе казал Глицки — че сякаш Илейн най-после разговаря с него — и знаеше, че такава комуникация е невъзможна.
— Нищо конкретно, но причината е изцяло обвързана с признанието на Коул — смята, че има вътрешни противоречия и може би е неприемливо.
— Дотолкова, че е напълно невалидно ли? Не просто неприемливо, но и невярно?
Тя сви рамене.
— Не зная.
Старшият адвокат вдигна глава в очакване.
— А какво мислиш ти, Трея?
Тя не го бе избистрила напълно, въпреки това сметна за изкушаващо, че такъв ветеран като Глицки й бе повярвал достатъчно, за да се осланя на нея.
— Мисля, че делото си струва да бъде приключено.
— И това няма да стане в полицията? Нито с Глицки?
Трея все още отказваше да се предаде. Позицията на Глицки като лейтенант на отдел „Убийства“ беше част от силата му и тя не искаше да я подрони. Затова заговори по-умерено.
— Ами, нали знаете. Имат задържан, който е обвинен в престъплението… — Тя остави заключението недоизказано. — В случая той разследва нещата самостоятелно.
— Изключва всички останали възможни заподозрени, освен Бърджис? — Джекмън се залюля на стола си зад бюрото.
— Да. — Младата жена се поколеба, наведе се напред.
— Което ме води до това, което исках да кажа.
Той зачака.
— Аз съм вероятно най-добрия източник на информация за това, върху което е работела Илейн.
— И какво означава това?
— Мисля, че бих била от полза за разследването, ако лейтенантът се заинтересува.
Джекмън пое дълбоко дъх.
— Да се заинтересува от какво по-точно? — попита внимателно той.
— Ако ми позволите да кажа, сър, Илейн бе един от най-добрите служители на фирмата. Според мен е от най-голям интерес за всички нас да се уверим, че убийството й няма да остане неразрешено.