Бенкс не можеше да се отърси от усещането, че съдебният лекар греши.
През следващите два часа ченгето разговаря с всеки, който е бил в сградата и който не бе успял да избяга, преди да се разчуе за пристигането на полицията. От двайсет и седемте души, които разпита, четиринайсет признаха, че са познавали Кълън поне по физиономия, но никой не го бе видял да влиза в сградата. Не са знаели и че Кълън е бил в сградата през нощта.
„Управителят“ беше беззъб петдесетгодишен гном с лимоненозелен халат за баня и кубинки. Нямаше представа как горкото момче е влязло в стаята. Тя била свободна. Виждате ли? Ключът все още бил при него. Мъжът бе много по-ангажиран от идеята да бъде компенсиран от града за наема на стаята, докато полицията я държи заключена като място на престъпление, отколкото от смъртта. Управителят не бе чул или видял нищо необичайно през последните два дни. Разбира се, той би казал абсолютно същото нещо, дори и да бъде извикан да свидетелства на Второто пришествие.
През следващите четири часа Ридли първо се обади в болницата на бившия си наставник Глицки. След това, проклинайки се за всичко, което е и което бе правил през последните десет дни, той се върна към началото и си спомни за кибрита от „Юпитер“. Въоръжен с неясна снимка, полицаят пристигна в бара около два и половина и пет души, сред които барманът, адвокат, частен детектив и двама случайни пияници, разпознаха лицето на Кълън. Да, момчето бе ходило там, бе изпило няколко чашки, изглеждало нетърпеливо, но не създало проблеми.
Ридли бе щастлив да попадне на свидетели, които са склонни да сътрудничат. И петимата бяха услужливи, седнаха в кръг около него на бара и се опитаха да му помогнат да свърже фактите. Адвокатът и частният детектив — Логан и Висър — бяха сигурни, че са си тръгнали преди жертвата, така че не можеха да кажат кога е излязъл, другите трима свидетели стигнаха до заключението, че Кълън е напуснал малко след здрачаване.
Сега Ридли беше там, откъдето бе тръгнал, на улиците около „Екселсиор“. Той си съблече ризата, развърза обувките си и зае отпусната поза. След половин час се сприятели с мъж, който го упъти към един от близките пласьори, Деймиън, който бе паркирал на алеята на около пресечка от „Екселсиор“ и продаваше пакетчета хероин със странни имена от своя блестящ буик „Скайларк“.
След още пет минути уличните светлини, които работеха, се задействаха. Ридли се огледа, за да бъде сигурен, че никой не го наблюдава. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади пистолета и значката си и тръгна към колата.
— Имаш късмет, боклук такъв — каза той, — аз съм инспектор в отдел „Убийства“. Излез бавно навън.
Отстъпвайки назад, за да може да се отвори вратата, Ридли едва не получи инфаркт. От дясната му страна, над черния капак на буика, стоеше още един скитник — лицето му в мъждивата светлина беше смътно познато. Той също имаше пистолет в едната ръка. В другата протягаше значка. И се усмихваше заплашително.
Деймиън бе стъпил с единия си крак на алеята, когато другият мъж скочи напреде една огромна крачка. Сграбчвайки го за яката, просякът полицай го изтегли набързо от колата и го хвърли на земята.
— Хей, човече — изскимтя Деймиън. — Дрехите ми, внимателно.
И двамата мъже държаха пистолетите си насочени към пласьора.
— Деймиън, Деймиън, Деймиън — зацъка съчувствено скитникът със значката. — Някои хора просто никога няма да се научат. Мозък ли ти липсва, това ли е проблемът? Или може би е дефектен? След цялото това време не можеш ли да разпознаеш ченгетата? Не сме ли се среща ли достатъчно? — той обезсърчено поклати глава. — Кълна се, разочарован съм.
Странният скитник погледна към Ридли, като продължаваше да протяга значката си, за да избегне недоразумения. След това отново се обърна към Деймиън, който още беше на земята.
— Този мъж тук — каза той, сочейки Ридли, — е инспектор Бенкс от отдел „Убийства“. — Усмихна се и каза през рамо. — Йън Фолк. Наркотици. Опитах се да те настигна на излизане от „Юпитер“, но ти беше прекалено бърз. Извинявай, ако току-що съм те стреснал.
Ридли започна да се съвзема, най-сетне разпознавайки Фолк като един от пияниците в „Юпитер“. Разкри го и го направи пълен глупак.
— Ще го преживея.
— Е, какво, момчета, сега ще се разцелувате ли или какво?
Фолк отново му се усмихна и заговори превзето: