Но Фолк бе надушил нещо.
— Както и да е — каза той. — Висър беше там вътре и му е дал нещо. А тази сутрин момчето е мъртво, нали? Не се бях сетил за това, преди ти да дойдеш и да задаваш въпроси, но след като видях лицето на хлапето, в ума ми нещо прещрака, нали знаеш?
— Знам усещането — отвърна Ридли. — В момента чувствам същото.
25
— Сносен юридически ум? — подсвирна впечатлена Франи. — Дейвид наистина ли каза тези думи?
— Всяка една и в този ред.
Зад бара на „Шамрок“ Моузес Макгайър подхлъзна към зет си халба с черно питие — наполовина „Бас“, наполовина „Гинес“.
— Подмазва ти се — намеси се Моузес. — Обзалагам се, че в следващите няколко седмици ще ти повиши наема. Само гледай.
Но Харди клатеше глава.
— Това беше искрен комплимент. Трябваше да го чуеш. Съмнявам се, че дори е осъзнал, че го е казал.
— Нали говорим за Дейвид Фримън? — каза равно Франи. — Щом го е казал, значи го е осъзнал.
— Безсрамно ласкателство — отвърна брат й. — И дори не е чак толкова добро.
Дизмъс отпи от халбата си.
— Моуз, веднъж чух Фримън да казва, че мисли, че Оливър Уендъл Холмс не е чак толкова глупав. Ако най-големият юрист, който тази страна е дала, не е чак толкова глупав, а аз имам сносен юридически ум, виждаш къде ме поставя.
— Поне на една линия с Върховния съд — заяви Франи.
— Не мога да чакам.
— В списъка за повишаване на наема е по-вероятно. — Моузес не трябваше да бъде убеждаван. — Тази вечер не бих отишъл на скъпо място. Ще имаш нужда от парите.
Това беше Вечерта за излизане. Обикновено не ходеха в „Зала Секвоя“ на Клифт и после в Чарлз Ноб Хил. В една типична сряда се срещаха — Харди от центъра и Франи от дома им на Трийсет и четвърто авеню — в „Литъл Шамрок“, на средата на пътя, на Девета и Линкълн. Изпиваха по нещо на бара, като обикновено Моузес бе зад него, и отиваха на вечеря, където им подскажеше настроението.
Една млада двойка се бе настанила на бара до предния прозорец и Моузес отиде да вземе поръчката им. Харди покри ръката на Франи със своята, стисна я леко, погледна извинително и хвана пейджъра на колана си.
— Съжалявам. Мислех да го оставя в колата.
— Но сега, след като не си го направил… — Съпругата му бе свикнала — постоянните прекъсвания винаги бяха нежелани, но бяха престанали да им обръщат внимание. Когато стигнат до мястото, където решат да вечерят, ще му напомни да си свали пейджъра и да го остави в гардероба. Но сега постави ръката си върху неговата и го целуна нежно по бузата. — Всичко е наред, върви.
Той използва телефона зад бара, като си помисли, че е последният работещ апарат с шайба в Калифорния. Номерът, на който трябваше да позвъни, не му беше познат на пръв поглед и това само по себе си бе малко необичайно — юридическият ум на Харди може и да беше просто сносен, но имаше отвратителна памет за телефонни номера, а този му се струваше нов.
— Бенкс — чу той. — Отдел „Убийства“.
— Инспекторе. Тук е Дизмъс Харди. Благодаря, че се свърза с мен.
Гласът не беше ентусиазиран.
— Със сигурност. Опитвам се да отговарям на обажданията. Какво мога да направя за теб? Каза, че лейтенантът… — Той не довърши изречението.
— Говорих с Ейб следобед. Той твърди, че може би тази история с Кълън Алсоп е свързана с Илейн. С Коул Бърджис.
— Може би. — Гласът вече не бе приветлив.
— Разбрах, че случаят с пистолета ти се е сторил малко странен. А сега и свръхдоза в деня, в който излиза…? — В някаква степен Харди се надяваше Бенкс да се хване за думите му и да ги довърши, но същевременно знаеше причината за нежеланието му и я уважаваше. — Вероятно някой е искал да му затвори устата.
— Възможно е. — Бенкс беше неубедителен. — Страут е склонен да го нарече случайност.
— Ти какво мислиш? — Харди остави тишината да се задълбочи. Това не свърши работа. Не можеше да се справи с младежа. Професионално те все още бяха от различни страни. Трябваше да намери начин да прехвърли мост помежду им.
Бенкс каза:
— Ами… — Имаше намерение да приключи разговора.
Харди го прекъсна.
— Спомняш ли си онзи ден на погребението, инспекторе? Когато попита Ейб дали има нещо, което можеш да направиш?
Никакъв отговор.
— Може да е това. Искам да ми дадеш само половин час.
Още една дълга пауза. След това гласът беше делови, решението бе взето.
— Сега имам среща, на която трябва да отида. Става въпрос за това. После смятах да мина да видя лейтенанта към края на часовете за посещения, вероятно към девет, девет и половина.
— Както се оказва, аз също мислех да се отбия и да го навестя след вечеря.
За Ридли това беше начин да се увери в нещата, които възнамерява да направи. Изглежда имаше нужда от някакво извинение.