— Изслушването е формалност. Стандартът е вероятна причина, а не основателно съмнение. Тори го демонстрира — дори само признанието би трябвало да бъде достатъчно на този етап — и отиваме на съд.
— Знам, знам, но чуй… — Очите й бяха светнали от идеята. — Има нещо в този случай, което предизвиква всевъзможни сблъсъци дори и сред професионалисти, нали така? Трябва да споменеш това. Имам предвид, че Ейб е временно отстранен заради случая. Хайде, това не е нормално. Сега Ридли Бенкс се съгласява да говори с теб. Дори и самият ти, с твоя сносен ум…
— Сносен юридически ум. Останалата част от него съвсем не е сносна.
— Добре, и въпреки всичко. Твърдя, че можеш да успееш да накараш и съдията да се почувства по този начин. Не съдебните заседатели, а само един човек. Ако можеш, представи всички въпроси пред него.
Дизмъс замислено зарея поглед. На два пъти за малко да заговори, но нишката му се изплъзна. Най-после я погледна.
— Фран, проблемът е… това предполага, че все пак той не го е направил, а аз мисля, че е. — Вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Не казвам, че е имал намерение. Не смятам, че го е планирал. Вероятно дори когато го е вършил, не го е осъзнавал. Но ще ти кажа нещо: със сигурност е имал начин, мотив и възможност. Хлапакът притежава противоположното на алиби. — Гласът му бе станал дрезгав и неотстъпчив. — Той е точно от типа жалки нещастници, които допускат грешки и провалят живота си. После истински и силно желаят да не са го правили. Дори до степен да повярват на собствените си лъжи. Но, честно казано, смятам, че трябва да бъде наказан за грешката си. Но не и да умре. Не дори и доживотна без право на съкращаване, докато никой в Сан Франциско вече не си спомня за него. Ето затова се захванах с делото. Но той трябва да получи един подобаващо дълъг престой в дранголника, по време на който може би ще започне да осъзнава някои неща.
— Но по-вероятно няма.
— По-вероятно няма — съгласи се Харди. — Законът на относителността, по-вероятно не.
— Така че ти ще опиташ с несъзнаването?
Очите му нетърпеливо проблеснаха.
— И това, Фран, ще бъде най-големият триумф.
— Ами ако не го е направил?
— Но той е!
— Той твърди, че не е, нали?
— Всички казват така. Умните адвокати дори и не питат.
— Но ако най-добрата защита, която законът позволява, докаже, че не е убил Илейн, че все пак казва истината, няма ли да опиташ и това? В такъв случай може би ще е добре да го прехвърлиш на някой друг.
— Няма да го дам на никой друг!
Остави го да помисли няколко секунди върху идеята.
— Когато говориш с Ейб и Ридли, може би ще трябва наистина да се вслушаш в нещата, които ти казват.
— Такъв е и планът ми, независимо дали го вярваш. Какво мислеше, че възнамерявам?
Тя го погледна в очите. Гласът й беше нежен, без никаква заплаха.
— Мислех, че търсиш нещо, което да оспориш, а не нещо, в което да повярваш.
Франи рядко виждаше някакъв признак за ирландската избухливост на съпруга си. Беше изненадана да забележи, че сега той бе на ръба да я освободи. Заради Коул Бърджис? Нямаше логика, освен ако момчето не бе станало символ на нещо.
Тя протегна ръка, докосна неговата и го попита:
— Какво става, Дизмъс?
— Не търся нещо, в което да повярвам, това поне е сигурно. — Гласът му беше дрезгав.
— Тогава на какво се противиш? Какво е толкова страшно?
— Какво е толкова страшно ли? — сопна се адвокатът.
— Как можеш да ми задаваш този въпрос? Аз също искам да го разбера. Ти не би искала да си представиш нашия сладък малък Винс там, където е Коул? Или дори Бек? Не мислиш ли, че е страшно?
Тя стисна по-силно ръката му.
— Това няма да се случи, Дизмъс. Няма никаква логика.
— Точно тук е проклетият ми проблем, Франи. Не е нужно да има логика. Просто понякога се случва. Просто се случва.
Изведнъж тя разбра източника на неговия страх. Образован, бял, представител на средната класа, отгледан от любящи родители, според Дизмъс Коул Бърджис бе въплъщение на дявола, олицетворение на всичко, от което се бои и не е в състояние да контролира. Техните собствени деца можеха да се превърнат в Коул, дори и ако никога не са били груби с тях, а вероятно дори и ако са. А освен всичко и избликващите отвсякъде в съвременния свят опасности — заплахата от случайно насилие, терор, идващ от тъмнината на нощта. Трагедия, която е заложена във всеки момент на временна слабост — защото борбата никога не свършва, дори и за миг.
Франи вдигна ръка, за да докосне лицето му, но той се отдръпна и по всички признаци бе много ядосан. По време на кратката му реч цветът му постепенно бе стигнал до наситено червено. За тълпата по Юниън Стрийт изглеждаше сякаш се бореха.