— Дизмъс? — каза тя нежно.
Беше бесен. Очите му се бяха изпълнили със сълзи на ярост и той се опитваше да ги спре с упорито примигване, Франи пристъпи към него, обгърна гърба му с ръце и го притисна.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Всичко ще се оправи.
Край леглото на Ейб отново се бе струпало цялото семейство. Айзък бе посрещнал Джейкъб при пристигането му от Милано и двамата бяха дошли в болницата направо от летището. Нат и Орел вече бяха тук. Всички бяха заедно за първи път от почти две години. Бяха сами и това беше добре дошло. След като стана дума за Илейн, имаше за какво да поговорят. Малко преди девет часа се появиха Харди и Франи, макар че изглеждаха някак не на място. Те и двамата се зарадваха при вида на Джейкъб, както бе предишната вечер с Айзък, но след малко границата между тях отново се появи. Не им помогна и това, че Харди очакваше Ридли Бенкс, за да поговорят за Кълън Алсоп и че той не дойде. А с момчетата и Нат тук не беше най-добрия момент да говорят за дело за убийство.
В девет и четирийсет и пет всички си бяха тръгнали за вкъщи.
Глицки се отпусна на леглото си и затвори очи. Тази вечер бе уморен. Слабините му пулсираха там, където бяха включили ангиограмата към феморалната артерия. Блистерите на гърдите му — напомняния за дефибрилацията — го смъдяха неприятно. Бяха излели в кръвта му някакви лекарства и все още се чувстваше замаян от успокоителните.
Представи си, че може да усети сърцето си, че присъствието на всичките му синове и баща му тази нощ го бе изпълнило почти до краен предел. По-рано вечерта, преди да се появи семейство Харди и след първия бум на въпроси и отговори за Илейн, Ейб бе помолил Джейкъб да им изпее нещо с новия си школуван в Италия глас, а след това го изненада като не поиска нищо от оперния репертоар, а „Неокована мелодия“. Момчето толкова красиво я изпя, че сестрите и посетителите на други пациенти бяха влезли в стаята и го аплодираха, когато приключи.
Сега мелодията отново се върна при него. Това бе песента на Фло, но сега образът не бе на покойната му съпруга. Глицки отвори очи, сграбчи книгата си, измъкна от нея визитката на Трея и се протегна за телефона.
26
Все още в работните си дрехи, Джонас Уолш си поиска свободна маса в кафето на „Сейнт Мери“. Вестникът му бе разпилян по цялата свободна повърхност на масата, всеки лист поотделно. Подносът му съдържаше останките от предобедната му закуска — празна купичка от плодовата салата, чинията от препечената филийка, три празни чаши от сок. Джонас се облегна, за да създаде известна дистанция от масата, с глезен върху коляното на противоположния крак. На една ръка разстояние беше чашата му с кафе. За сам мъж заемаше доста голямо пространство. Беше десет и половина сутринта и четирите му планирани операции на херния бяха минали без проблеми, както ставаше винаги.
Въпреки това стойката му отразяваше сериозна доза гняв. Мразеше да стои тук, но тъпите чиновници, които изготвяха графика на операционната, не бяха в състояние да запишат всичките му пациенти, без значение че хората чакаха на опашка. Двама души се бяха отказали и болницата не успя да запълни проклетото време; а когато имаш само два операционни дни седмично, по-добре да си сигурен, че са плътно заети. Но сега, вместо да има десет хернии, имаше само осем, което означаваше, че три хиляди и двеста долара са излетели през прозореца. Като капак, трябваше да изтърпи тази отвратителна двучасова почивка, преди да може да спечели още пари с останалите четири следобед. Така никога нямаше да успее да плати заемите си.
Можеха поне да преместят последните му късни операции, за да си тръгне по-рано. Но не. Никой не мисли. Ще трябва да се оплаче на администратора. Да сложи на графика някой друг, който да има поне грам мозък.
Джонас приключи със спорта и се зае с бизнес страниците, където отбеляза, че акциите все още са в застой. Клатейки неодобрително глава, вдигна чашата си до устните и отпи. Кафето бе изстинало и хирургът изпсува.
— Свободен ли е столът? — Висок негър с чип нос и белег през устните се въртеше около далечния край на масата. Мъжът стоеше свободно, изражението му беше спокойно, а ръцете му бяха дълбоко в джобовете на дъждобрана му. Имаше нужда от бръснене и Уолш откри следа от бледност под тъмния тен и жълтеникаво оцветяване на бялото на очите му.
Да не би да беше болен?
Какъвто и да бе, не беше добре дошъл. Джонас нарочно се огледа наоколо. Освен него в помещението имаше може би още десет души и поне четирийсет свободни маси.
— Съжалявам, зает съм — отвърна той. — Не тук, приятелю, може ли? — погледът му се върна към вестника.