— Вие ли сте Джонас Уолш? — Мъжът бе седнал и бе разчистил пространството на масата пред себе си. Мрачен поглед.
— Аз съм доктор Уолш, така е. И току-що ви казах, че съм зает.
— Виждам това — спокойно отвърна мъжът. — И бих могъл да си извадя значката и да ви я покажа, но може би това ще ви се стори притеснително.
Уолш остави вестника на масата и за момент се втренчи в новодошлия. После проговори:
— Вие сте Глицки.
— Точно така.
— Бащата на Илейн. — Уолш го погледна предизвикателно.
— Предполагам, че историята се е разчула. Вие как разбрахте?
— А как мислите? Нямахме тайни. Бяхме сгодени, нали знаете — вероятно сте чули. Глицки кимна.
— Точно затова сега говорим. И бяхте ли щастливи? Беше ли наред всичко при вас?
— Да. — Пауза. — Разбира се. — Искаше Глицки да продължи, но щом не го направи, добави: — Естествено, защо не?
— Няма причина. — Ейб се бе взрял в него. Лицето му бе с най-любезното си изражение и най-сетне то оказа въздействие върху Уолш.
— Какво? — попита докторът. — Какво искате?
— Това, което искам, е да запълня няколко празнини. Знаете, че вече имаме обвиняем, но не знаем защо Илейн е била в центъра по това време. Не знаем с кого е имала среща и дали нашият заподозрян я е познавал по някакъв начин. — Свиване на рамене. — Всичко това. Ако вие двамата наистина не сте имали тайни помежду си, би трябвало да можете да ни помогнете.
— Разбира се, бих искал да помогна, ако мога. — Уолш присви устни, след това хвърли бърз поглед към далечния край на стаята и отново погледна лейтенанта. Когато заговори, гласът му бе придобил обичайния си професионален, учтив болничен тон. — Извинете, ако току-що бях малко груб. Последните две седмици бяха доста трудни.
— Мога да си представя. Съжалявам. — Замълча около минута. — Така, в неделя вечер тя не се прибра вкъщи. Вие очаквахте ли да закъснее?
— Повече или по-малко. Да, предполагам. Тя се бе обадила и бе оставила съобщение.
— Не бяхте ли вкъщи?
— Не. Закусихме в „Сосалито“ и тя отиде на работа, а аз предприех дълга разходка с велосипед до Тамалис и после през Лукас Вали. Това са ми единствените физически упражнения.
— Сам ли ходихте?
Уолш мразеше този въпрос и се изкушаваше да отговори гневно, но в крайна сметка просто кимна.
— Да, бях сам.
— След това се прибрахте вкъщи — Тайбърън, нали? — и там имаше съобщение? По кое време беше? Кога се прибрахте?
— Пет и половина или шест. Тъкмо се смрачаваше.
— И в съобщението се казваше, че тя няма да се прибере преди три през нощта?
Въпросът го забави.
— Ами не, не точно. Просто, че има среща и ще позакъснее. Откъде ви хрумна това с три часа?
— Тогава дойдохме да ви съобщим. — Глицки направи усилие да се усмихне. — Така че тя ви е казала, че ще позакъснее, така ли?
Докторът отново се облегна и направи премерена пауза.
— Какво целите с това, лейтенант?
Глицки реши, че въпросът е честен.
— Ами, ако сте мислели, че тя просто ще закъснее, а не се е прибрала до, да кажем три… — Със сигурност Уолш разбираше накъде бие.
— Дотогава трябваше да съм се обадил на полицията. И би било редно да съм притеснен.
— Въпросът сам се появи, това е всичко.
Уолш отдели още минута, за да реши дали е длъжен да отговаря на още глупави и подвеждащи полицейски въпроси.
— Първо, вечерта си легнах в девет и половина. Този ден бях изминал доста километри с колелото си. Бях уморен, а на сутринта имах работа. Второ, срещите на Илейн често продължават до късно, понякога дори до малките часове. Така че не, не бях притеснен.
— И тя не ви каза с кого има среща?
— Не тогава. Но знаех с кого щеше да се срещне по-рано през деня. — Изведнъж нещо друго му мина през ум.
— Знаете ли, струва ми се, че е минало ужасно много време от случката, за да ми задавате такъв тип въпроси.
— Прав сте. Ако нямахме заподозрян, щяхме по-бързо да минем през цялата процедура. Но сега не търсим никого. Както ви казах, попълваме празнините. Може и да не се нуждаем от тази информация, може да е просто ненужни подробности. Въпреки всичко искаме да се подсигурим възможно най-добре за делото. Това струва ли ви се логично?
— Явно е.
— Чудесно. — Имаха напредък. Глицки събра ръце в нещо като одобрително плясване. — И така, с кого беше срещата й по-рано през деня?
— Наистина ли не знаете?
— Откъде бих могъл?
— Защото беше с ваши хора. — Глицки прояви изненада. — С полицията. — Уолш обясни за задълженията на Илейн като вещо лице по делото за руската застрахователна измама. Беше отишла с екип от полицейски офицери, за да изпълни съдебно решение в юридическите офиси на Даш Логан.