— Но наистина ли излъга? След като знае, че си ченге? Имам предвид, че не е някой престъпник — каза Айзък. — Той е лекар.
Глицки реши да се пошегува:
— Правили са експерименти. Можеш да си и двете.
Джейкъб се намеси:
— Няма ли да го обвиниш?
— Не още. Може и изобщо да не го обвиня.
— И защо? — полюбопитства Айзък. — Нали когато лъжеш, криеш нещо?
Кимване.
— Такова е общото правило.
Отново Джейкъб:
— Тогава?
— Ами, можеш да обвиниш някого в лъжа или да го уловиш в лъжа. Второто е много по-забавно.
— Забавно ли? — На задната седалка Нат изглеждаше отвратен. — Какво разбираш ти от забавления, Ейбрахам?
Харди се бе уморил да чака обаждането на Ридли Бенкс. Той бе съвсем логично в приятелски отношения с повечето инспектори в отдела и нито един от тях — дори и Глицки — нямаше като основен приоритет да се обажда на адвоката на защитата. Но това не означаваше, че не може да направи собствено разследване. Около час убива времето си в офиса в очакване на телефонното позвъняване, после реши да се поразходи до затвора и Съдебната палата.
Когато стигна там, по навик спря първо в отдел „Убийства“, но без уговорена среща с Бенкс и в отсъствието на Глицки, посрещането бе доста хладно. Инспектор Марсел Лание познаваше Харди доста добре, но сега бе затънал до гуша в административната работа, която бе останала от Глицки, и седнал зад бюрото си, нито бе в добро настроение, нито пък имаше желание за непринуден разговор. Не, не знаеше какво става с Ейб, но се надяваше каквото и да е, да свърши по-скоро. Не, не беше чувал Бенкс. Какво от това? Без съмнение, щеше да мине през отдела, когато приключи с бумагите си.
Джон Страут, патологът, бе на средата на някаква аутопсия, „изцапан до лактите“, и също нямаше как да се срещне с него. Харди остави съобщение, в което го молеше да се обади когато може, и тръгна по коридора към входа на затвора, но не успя да се насили да влезе. Все още имаше неприятен вкус в устата от провалената Вечер за излизане с Франи. Бе сигурен, че клиентът му ще се впечатли от посещението, но Коул Бърджис бе последния човек, когото искаше да види.
Отново премина през Палатата, излезе от другата страна и пресече Брайънт Стрийт. Барът на Лу Гърка бе в мазето на сградата за освобождаване под гаранция. Лу сервираше и храна за обяд. Тъй като съпругата на Лу бе не го е направил.
Гъркът не бе работил цял живот в най-близкия бар на Съдебната палата, без да натрупа някои основни юридически познания.
— Мислех, че те трябва да докажат, че той го е направил.
— Така е.
— Тогава не им позволявай. Няма значение в какво вярваш. Попитай и клиента си. Едва ли ще реши, че затворът е спечелване на делото. — Лу се замисли още минута, взе една чаша от полицата под бара и започна да я попива с парцала си. За първи път през целия им разговор Харди имаше усещането, че събеседникът му е ангажирал ума си. — Имаш ли някаква идея какво ще стане след десет години, Диз? Дори дали все още ще си жив? Десет години?
— Не.
Барманът кимна.
— Обзалагам се, че с много хора е така.
Харди работеше като адвокат на защитата, но като влезе в коридора на втория етаж, където бе територията на обществените защитници, се почувства не на място. Въпреки че бяха минали почти десет години, откакто бе младши помощник в областната прокуратура, в сърцето си все още се чувстваше доста привързан към обвинението. Ако не беше заради лошото политическо ръководство и допълнителната юридическа глупост на Шарън Прат и нейната администрация, Дизмъс без проблем си представяше как би се трудил дълго и упорито, за да вкарва лошите зад решетките.
Но тук, в сградата на обществените защитници на две преки от Съдебната палата, етиката бе диаметрално противоположна. Самото влизане в офиса на Сол Уестбрук създаде у Харди усещане за нереалност, като че ли изведнъж се бе пренесъл в друга вселена. Това сякаш избликваше от самата мазилка по стените. Крещеше от всеки стикер, карикатура или плакат на дъската за съобщения — „Той е НЕВИНЕН, докато не го докажеш!“ „Щом няма жертва, няма престъпление!“ „Алтернативната присъда върши работа!“
Вибрациите, помисли си Харди, бяха толкова различни от неговите. Дезориентиращо е.
Като си тръгна от Лу, Дизмъс се върна в Съдебната палата и откри името на адвоката на Кълън Алсоп. Сол Уестбрук бе в офиса си, когато му се обади, и каза „Разбира се, ела“.
Сега почука на отворената врата. Офисът бе почти със същия размер, както и на неговите колеги от обвинението в Съдебната палата — три на четири метра, с две бюра, преливащи от папки кантонерки, препълнени кутии с картончета, натъпкани в папки с три пръстена, метални полици до тавана.