— Да.
— Господин Харди? Тук е Джон Ингълс.
— Отне му момент да се сети. Един от новия му екип. Часовникът пред него сочеше 11:11.
— Какво има, Джон?
— В колата съм. Тъкмо си тръгвам от Джеф Елиът.
— От дома му ли?
— Да. Говореше за напускане. Напълно е скапан.
— Какво да напусне? Вестника ли? И защо?
Ингълс му каза. Този следобед „Демократ“ бе излязъл с история, в която се предполагаше, че докато Коул е живял у Джеф, той несъмнено е използвал хероин в присъствието на домакина, ако не и заедно с него. Това — бе най-подлата и неоснователна атака, абсурдна за всеки, който познава Джеф. Но издателят на „Кроникъл“, Паркър Уайтлоу, веднага бе потърсил подчинения си. Заповядал му да не пише повече по случая „Бърджис“. Елиът се опитал да обясни, че не е крил роднинската си връзка с Коул. Уайтлоу не се трогнал. Доверието в обективността на Джеф като репортер, казал той, била под въпрос. При подобни обвинения и политическата атмосфера в града, едно обикновено отричане нямало да свърши работа. Трябвало да направят поне някакви опити за разследване. Цялото бъдеще на статията му било под въпрос.
— Все пак — продължи Ингълс, — Джеф смята, че всичко е дело на Прат.
— Мисля, че съм съгласен с него. И какво възнамерява да прави?
— Не знае.
Харди седна, като все още държеше телефона. Явно участието в делото влияеше на сигурността на работното място. Първо Ейб, а сега и Джеф. Беше любопитно, а вероятно дори и плашещо.
— Харди? — попита Ингълс. — Нали не те събудих или нещо такова?
Харди се разсмя.
— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах за среднощния си крос.
Доста време след полунощ Дизмъс все още бе буден.
Непрекъснато засилващата се намеса на областния прокурор във всяка част не само от делото „Бърджис“, но и във всяка част от живота му, постепенно се превръщаше в сериозен проблем.
Сега, докато седеше на кухненската маса на долния етаж, Харди пишеше имена и рисуваше кръгове и стрелки. Макнийл, Тори, Алсоп, Бърджис, Логан, Илейн. Все още не бе в състояние да направи някакви изводи — имаше само предположения. Засега…
Той погледна надолу към листа и написа още едно име. Клиентката на приятелката на Фримън — Аби Оберлин — определено бе получила предложение за споразумение от Тори и ползата щеше да е за Логан. Но какво от това? Всеки ден адвокатите се облагодетелстваха от споразумения. Освен че Логан бе свързан с Илейн и оттам с Коул. А тъй като Логан представляваше Мани Галт, той бе свързан и с Макнийл.
Господи! На Харди му се искаше Логан да бе и адвокат на Кълън Алсоп, но него го представяше онова чаровно хлапе, с което се бе срещнал сутринта, Уестбрук. Не знаеше какво би следвало от това — ако Логан познаваше Кълън, — но симетрията би била дяволски привлекателна.
Неохотно подчерта името на Кълън.
Още една мисъл го стъписа и той напрегнато огради името на собствения си клиент. Ако, както изглеждаше делото, те трябваше да работят върху презумпцията, че Коул е невинен…
Макнийл, Оберлин, Тори, Илейн, Логан.
Това беше малък град, който се въртеше около себе си. Почти като в примка.
28
Айзък Глицки бе непреклонен.
— Той няма да излезе от къщи. Заповед на лекаря.
— Но вчера…
— Вчера — намеси се Джейкъб иззад гърба на брат си, — се измъкна. Накара ни да повярваме, че си ляга, изпрати ни навън да се забавляваме, после излезе и се опита да се самоубие. Можеш ли да повярваш?
Харди кимна.
— Звучи в стила на баща ви.
— Спа дванайсет часа — каза Айзък. — Тялото му иска да се възстанови, дори и ако той не желае.
Адвокатът беше объркан.
— Мислех… той ми каза… имам предвид, че са го пуснали.
— Да се прибере вкъщи, може дори да обикаля около дома си, но да избягва стреса. Само толкова. — Айзък беше кръстосал ръце на гърдите си. — Нека позная — пропуснал е тази част.
— Каза, че се чувства добре. Пречистен. Готов да танцува.
— А не е — отвърна Джейкъб. — Може би след седмица…
— Вероятно. — По-големият брат не обещаваше нищо. — Сърцето му трябва да се излекува, преди отново да го подложи на стрес. Ще речеш, че тази идея би могла да му хрумне.
— Така е — съгласи се Харди. Ядосано поклати глава. — Обичам баща ви, но като човек понякога е доста луд. Предайте му, че съм го казал и после, ако се налага, седнете върху него.
Глицки можеше и да има задръжки да се обади на Трея, но за Харди това не бе проблем. Беше му хрумнало, че след като всички работеха върху един и същ проблем, е логично да го правят на едно и също място. Първата му задача в тази петъчна сутрин бе да й се обади в „Ренд и Джекмън“ и тя се съгласи. Би била очарована да дойде в офисите му и да помогне на сътрудниците му. Можела дори да предложи своите идеи. Харди й каза, че с радост ще ги използва.