— Поне останах с такова впечатление.
— Една минута — отбеляза Айзък.
— Добре. Някой би могъл да погледне колата й. И къщата й…
— Днес вече го направихме. Къртис ходи дотам.
Ейб кимна със задоволство.
— Вече? Чудесно. И Уолш го е пуснал вътре?
— Преди това Трея му се обади и подготви почвата. Тя е добра.
— Намерил ли е нещо интересно?
Харди поклати глава.
— Не и на пръв поглед. Върна се с цяла кутия, но успях само да й хвърля поглед. През почивните дни ще я разгледам по-обстойно. И докато говорим за мускетари те, Ейми намери онова момче от „Хейстингс“. Вече не е чак такъв фен на Илейн. Въпреки че някога й е бил страхотен почитател. Според нея е напълно възможен.
— Попитала ли го е къде е бил онази нощ?
— Не зная.
— Добре, тогава Рид би могъл да поговори с него…
— Време е! — заяви Айзък като се изправи. — Това е, господа. Времето свърши.
— Вечеря! — извика Рита от кухнята.
— Е, добре. — Харди беше на крака. Бе взел картата и бележника. — Няма нужда да казвате, че не разбирам от елегантен намек. — Той се насочи към изхода.
Глицки тръгна с него.
— Само още веднъж — каза той, — за протокола. Доколкото си успял да разбереш, Логан не участва в нищо от това.
— Хей! — възмути се Айзък. — Времето свърши.
— Просто си казваме довиждане, Айк — извика му в отговор баща му.
Харди бе стигнал до вратата.
— Кодирано — допълни той.
— Така че няма никакъв Логан, нали?
— Предполагам, че не. Поне докато нещо в папките на Илейн не ни насочи към него. Което няма да се случи, понеже тя няма папки. — Харди говореше с обреченост и отчаяние. Бе отделил много часове да намери връзка с Логан, а сега се оказваше, че времето е било загубено. Вече беше на вратата, излезе и я затвори зад себе си.
Глицки за момент постоя намръщен. Внезапно дръпна вратата и пристъпи навън. Харди почти бе стигнал до тротоара и приятелят му викна подире му:
— Какво имаше предвид като каза, че Илейн е нямала папки? Имаш предвид свързани с Логан, така ли?
Харди се извърна на последното стъпало.
— Да.
— Но трябва да е имала.
— Не мисля. Пък и нищо няма подобен етикет.
— Тогава какво е дала на Трея, когато се е върнала в офиса в неделя? Току-що е била в офиса на Логан и й е дала някакви папки.
Харди се позамисли, след това намигна на приятеля си.
— Явно няма да ни се измъкне, нали?
Цялата тежест на света падна на раменете му в момента, в който отвори входната врата на дома си. Само един ден ли бе минал от вечерта, когато всичко тук вървеше добре, помисли си той. Сега, като животно в минутите преди земетресение, Харди почувства напрежението, още преди да го осъзнае. Премина през празната и тъмна къща, като светваше лампите по пътя си.
— Има ли някой?
Отговори му далечен глас — Винсънт. Преди разместването, тяхната спалня беше точно зад кухнята. Бяха я превърнали в дневна с кът за забавления, диван и няколко кресла за четене. Винсънт седеше в едно от тях в тъмната стая и се занимаваше с електронна игра.
— Здрасти! — Харди светна и тази лампа. — Как е моето момче?
Винсънт едва го погледна.
— Здрасти!
— Какво става?
— Нищо.
Той постоя, загледан в сина си, като се чудеше дали да го накара да проговори. Реши да не го прави. Хлапето бе добре, погълнато от играта си, което според баща му едва ли щеше да му нанесе сериозни травми. От дългогодишен опит знаеше вероятната причина Винсънт да се занимава с това. Тук бе неговото убежище.
— Къде са момичетата? — попита Дизмъс, въпреки че бе сигурен в отговора. Вратата на стаята на Ребека бе затворена и под нея се процеждаше светлина.
Франи седеше на леглото на Бек и изражението на лицето й бе измъчено и изтощено. Дъщеря му лежеше по диагонал на матрака, с глава на коленете на майка си. Франи галеше косата й. Двете вдигнаха поглед и Харди видя това, което бе очаквал — Бек отново бе плакала.
Усети как собствените му рамене увисват. Още една криза. Господи, помисли си той, няма ли край? Без да проговори, бащата прекоси стаята и седна на леглото. Очите му срещнаха погледа на съпругата му и той постави ръка на рамото на Бек.
— Как е моята сладурана?
Момиченцето поклати глава.
— Не съвсем добре.
— Предположих. — Дизмъс стисна детското рамо и погледна въпросително към Франи.
— Днес са разисквали самоубийствата.
Ако не се бе ядосал, би могъл да се разсмее. Но не успя да се въздържи от коментар.
— Е, има нещо, което всеки седмокласник със сигурност би трябвало да знае по въпроса. И какво са прави ли? Давали са предложения за десетте най-предпочитани начини?
Франи му направи знак да се поуспокои, но Харди не бе в състояние. За последните два месеца това бе най-малко петото подобно обсъждане и всяко едно бе травматизирало и без това крехкото му момиченце. След Деня на благодарността, в името на един Господ знае какво, училището на Бек бе занимавало нея и вероятно всичките й съученици с „уроци за повишаване на вниманието“, които бяха създали пълен хаос в живота й.