— Да, разбира се — каза той. — И защо не? — Пауза. — Само една шибана кучка.
Ейб бе издал нареждане за избягване на вулгарността. Той дори беше чел конско на инспекторите, с цел ограничаване на обичайните нецензурни изрази. Известно беше, че зад гърба му сержантите му се подиграваха. Така че Ридли се изненада и това вероятно бе изписано на лицето му. Очите на лейтенанта — се присвиха:
— Проблем ли имаш, Ридли?
— Не, сър — отвърна той. Каквото и да беше, явно беше сериозно. — Няма никакъв проблем.
2
През същия ден, понеделник, първи февруари, малко след пет следобед, Дизмъс Харди се обади на свой колега адвокат от Сан Франциско. С вдигнати на бюрото крака изслуша сигнала и, след съобщението на телефонния секретар, чу пиукането:
— Господин Логан — започна той, — отново е Дизмъс Харди. Ако пазите записите, това е четвъртото ми съобщение. Ще съм благодарен, ако ми отговорите. Номерът е същият, който оставих предишните пъти.
След като затвори, Харди се поколеба около трийсет секунди, после се изправи и излезе от офиса си на последния етаж на „Фримън Билдинг“ на Сатър Стрийт в центъра на Сан Франциско. Това беше единственото помещение на последния етаж и той реши да слезе по стълбите до фоайето на долния.
Харди наследи офиса си направо от Дейвид Фримън и беше единственият адвокат в сградата, който не е работил за фирмата на Фримън.
Старият адвокат наближаваше седемдесетте. Бе нисък, почти дебел, винаги небрежно облечен; беше страхотен почитател на жените и имаше няколко любовници, като се вземе предвид, че притежаваше невероятна и почти митична грозота — рошава коса, буйни бели вежди с твърди косми, нос като чушка, набразден с червени вени от алкохола, увиснали бузи и нацупени устни. Но имаше и титаничен, едва ли не даден от Бога чар. Освен това бе неоспоримо, че Фримън бе брилянтен юрист, който живее за работата си. След смъртта на Мел Бели, той беше станал най-известният адвокат в града.
Рецепцията заемаше средата на фоайето. На телефона седеше Филис, привлекателна застаряваща вещица, с която Харди водеше неспирна борба за достъп до кабинета на Фримън. В този момент Филис се опитваше да поддържа няколко разговора едновременно. Харди се промъкна край нея. Дори кимна учтиво, като се опитваше да направи още няколко стъпки към дългия коридор, в който се намираха кутийките на съдружниците във фирмата. Всичко това бе изпипана хитрина — смяташе да обезпокои Фримън, без да се налага да дава обяснения на Пазителя на Неговите двери. Дори за момент, наклонен силно наляво и почти притиснат до вратата на великия мъж, Дизмъс си помисли, че би могъл да мине незабелязано.
Но не му било писано.
— Той е зает, господин Харди. Не трябва да бъде безпокоен.
Харди спря. Филис бе обърната на другата страна. Как би могла да го види? Още едно доказателство, че има връзка с дявола. Тя би могла да завърти главата си на 180 градуса като някоя циркова акробатка.
Сега го фиксираше с най-любимото си изражение, непреклонно и неумолимо. Той й отвърна с обезоръжаващата си печеливша ирландска усмивка, изкопирана от Де Ниро:
— На мен ли говорите?
Телефоните бяха забравени. Тялото й се завъртя, повдигна се и се отмести от стола само с едно плавно движение. Тя не се отправи към Харди, а директно към вратата на Фримън. Изглеждаше готова да препречи входа с тялото си, ако има нужда да защити неговата неприкосновеност.
— Опитва се да напише едно искане за съдебно решение. Нещата са много специфични.
Харди не промени гримасата си и наклони глава към залата, където съдружниците се трепеха от работа:
— Това е номер, за да не го безпокоят хлапетата. Но ще бъде доволен от компанията на зрял възрастен човек. Само гледайте! — Промъквайки се като змия, Харди премина край рецепционистката и бързо потропа два пъти на вратата.
— Отворено е! — изрева Фримън отвътре. — Влез.
Харди отстъпи назад и разпери ръце в знак, който изразяваше „Видя ли? Какво ти казах!“
— Ако беше казал „Махай се!“, щях да си тръгна. Честно. — Той завъртя топката на бравата и натисна вратата. — Извинете — усмихна се учтиво, докато минаваше край рецепционистката и затвори вратата зад себе си.
С химикалка в ръка и мъждукаща пура между устните си, Фримън преглеждаше жълтия си адвокатски бележник. Във въздуха висеше плътна сивкава мъгла. Харди разпозна бутилката вино до телефона като Каберне „Силвър Оук“ — най-малко петдесет гущера парчето, ако можеш да го намериш. Възрастният мъж се изправи, остави химикалката и изпи последните глътки от чашата си, като мляскаше с явно удоволствие.