— Може да си? Коул, чуй ме. Току-що каза, че не си застрелял жената, понеже е черна. Това бяха точните ти думи.
Но младежът продължаваше да отрича с глава.
— Виждаш ли? Не. Нямах това предвид.
— Добре, обясни ми.
Той въздъхна дълбоко, направи нещо с ръце, което накара белезниците му да издрънчат върху решетката. После присви глава в раменете си, прочисти гърло и заговори с глас, който бе малко по-силен от шепот:
— Виж. Ако някога реша да убивам някого, което не бих направил, то няма да е понеже е черен, разбираш ли? Затова, ако съм убил това момиче…
— Илейн.
— Да, Илейн. Ако съм я убил — което не си спомням, затова е напълно възможно и да не съм, — това не би могло да е причината.
— Но ако не си спомняш да си я убил, защо приемаш, че би могъл?
Коул завъртя очи.
— Вече не говорихме ли за това? Казах ти. Беше ми толкова зле…
Харди протегна ръка и го потупа по рамото.
— Спри. Просто спри. Но Коул не можеше.
— Нали знаеш, човече…
— Коул, наричай ме Дизмъс, можеш ли? Или Диз.
— Добре. Но не си спомням и да не съм я убивал. Не си спомням пистолета, откъде съм го взел… — Гласът му заглъхна.
— До тялото ли го намери? Или може би на улицата?
— Така изглежда.
— Преди или след като я видя?
Коул затвори очи, опитвайки се да върне картината в съзнанието си.
— Не зная. Изглежда преди, защото след… Мисля, че след това не е имало време, нали? Наведох се над нея и ченгетата дойдоха.
— Това спомняш ли си го?
Младежът направи гримаса в усилие да си спомни нещо, което не можеше да достигне. Поклати отчаяно глава.
— Не напълно.
Харди отново се облегна назад. Беше прекарал голяма част от живота си като барман и уважаваше въздействието на алкохола, но това бяло петно, което Коул описваше, беше доста отвъд представите му.
— Коул — заговори внимателно той, — какво си спомняш, след като взе бутилката уиски?
Младежът вдигна поглед. Очите му бяха стъклени.
— Не зная, човече. Просто не зная.
12
Като пое по задното стълбище, Харди незабелязано се изкачи до четвъртия етаж и по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“. Четирима инспектори вдигнаха поглед от книжата, над които работеха, но никой от тях не се осмели да го поздрави. Все още неопетнената бяла врата на Глицки пак беше затворена, но този път зад щорите се процеждаше слаба светлина.
— Има ли някой с лейтенанта? — обърна се Харди към стаята.
Мълчалив хор от свиване на рамене, затова той почука.
— Отворено е.
Дизмъс завъртя бравата и промуши глава.
— Всъщност — уточни той, — беше затворено.
Глицки бе качил крака на бюрото, ръцете му бяха събрани пред лицето.
— Защо не затвориш и ти?
— Колко му е. — Харди влезе, затвори вратата, след това прекоси стаята, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото и си взе шепа фъстъци. — Въпреки това трябва да отбележа, че старата политика на отворената врата, с която ти толкова се гордееше, изглежда е в забвение. На свой ред, това може да ускори понижаването на твоята убийствена популярност сред хората ти, което забелязвам с неудоволствие.
Може би беше против собствената му воля, но изражението на Глицки омекна — през цялата гама от диамант до гранит.
— Иска ми се да бях ирландец и да бях толкова бъбрив като теб.
— Да съм.
— Какво да съм?
— Ти каза да „бях“. Иска ми се да бях ирландец. Но се казва да „съм“. Елементарна граматика и съгласуване на времената. Иска ми се да съм ирландец. Хората сякаш вече не се интересуват от тези неща.
Глицки поклати глава и смъкна краката си от бюрото.
— Точно това имах предвид. Двайсет думи, когато и пет са достатъчни.
— Пет звучи добре — отвърна Харди. — Кратко, та сладко. Но не винаги са предимство. Двайсет думи, ако са казани на място — което, приятелю, е ключът, — могат да бъдат изключително важни. И, разбира се, въпреки че това вече не се признава в нашия отвратителен век, правилната употреба на граматическите правила е белег на всеки цивилизован човек.
Умореният Глицки в крайна сметка се усмихна.
— Ако ме беше грижа, щях да се постарая. — Той хапна един фъстък. — Как вървят нещата на долния етаж?
Харди седна.
— По някакъв начин успях да се измъкна от неуважение на съда, но не мисля много за това. — Той описа накратко основните моменти от делото и накрая завърши с изненадата си, че Глицки не е бил сред присъстващите. Посочи голата повърхност на бюрото: — Но сега, като виждам камарата работа, която си отхвърлил… Помежду им се установи тишина. Харди продължи:
— След това имах още един приятен разговор с клиента си. Но той не ме зареди с жизнена енергия. Не си спомня нищо. Нощта му е абсолютно бяло петно, което означава, че е бил по-пиян, отколкото аз някога съм бил.