— Неми се вярва — ведро заяви Макнийл. — Той самият е бил ченге.
— Харди?
Макнийл се възползва от предимството си.
— Така е. Затова имам чувството, че той е доста наясно с това, което става, като ми казва, че няма никакво дело. Аз също го вярвам, защото Мани Галт е лъжец. Никакви пари на ръка не ми е дал. Такова нещо не се е случило. Както и нищо от казаното от него. — Макнийл отново започна да се изправя. — Благодаря ви за идването, но се боя, че няма какво повече да обсъждаме. — Той се осмели да се усмихне. — Просто ще оставим адвокатите да си свършат работата.
Но Висър не възприе намека. Вместо това той отново се облегна назад и потърка с длан гладката кожена ръкохватка.
— Добре. Точно по този начин подобно дело може да стане доста грозно. А господин Логан не иска такова развитие.
— Нито пък господин Харди. Просто трябва да оставим фактите да наклонят везните. — Той направи жест с длан и се насили отново да се усмихне. — Е, ако това е всичко, имам доста напрегната програма тази сутрин…
Най-после Висър също се изправи.
— Добре, но нека ви дам още един пример.
— Какъв?
— Имали сте секретарка на име Линда Кук, нали?
Макнийл усети присвиване в стомаха.
— Е, и? Беше грешка. Преди много време. Съпругата ми знае всичко.
— Да, разбира се. Но децата, знаете, пък и внуците. Ако всичко излезе наяве, на тях доста ще им домъчнее и начина, по който мислят за вас, изцяло ще се промени.
Несигурна въздишка, след това в гласа му се усети твърдост.
— Веднага се пръждосвайте оттук.
Ядът и страхът нямаха никакво въздействие върху Висър. Той протегна длани напред като отговор на по-ранния жест на Макнийл.
— Само ви казвам, че ако тези неща се появят в публичното пространство, те няма да ви донесат нищо добро. Никой не се нуждае от подобни усложнения, нали? Не съм ли прав?
Те седяха до предния прозорец на симпатична малка закусвалня на Юниън и Джоди Бърджис се бе отказала дори да бодне от салатата си. Вместо това тя се бе втренчила през масата в дъщеря си, която току-що й бе казала, след дългото предисловие по време на основното ястие, че двамата с Джеф не смятат да участват в плащането на защитата на Коул.
— Не разбирам как може да си толкова безчувствена — възмути се Джоди. — Той ти е брат.
Дороти дори не бе докоснала сандвича си, въпреки че беше любимият й — козе сирене, изсушени на слънце домати и наденички. Не й беше трудно да разбере как може да е толкова безчувствена — причината беше, че имаше достатъчно опит. Всеки път през последните дванайсетина години, когато се бе изкушила да почувства нещо като състрадание, жал или просто милост към брат си, бе съжалявала и изкушението вече съвсем не бе толкова силно. На практика, едва ли бе останало някакво изкушение.
Но тя си каза, че пред нея стои майка й и, въпреки че хиляди пъти са водили подобни спорове, чувстваше, че все още й дължи нещо. По дяволите.
Затова отговори с присъщото си спокойствие:
— Собственият ми брат — каза тя, — отчаяно се нуждаеше от място, където да остане, и тъй като изпитвах нещо към него, му позволих да живее в дома ми с моя сериозно болен съпруг и моите деца. И, мамо, може би си спомняш каква беше благодарността му. Той крадеше от нас. Непрекъснато. Дори от прасенцата касички на децата. Можеш ли да го повярваш? Това ми беше отплатата, че съм била мила с него. Сега децата ми завинаги ще запомнят вуйчо си Коул като крадец, ако не и убиец. Не им ли е достатъчно да запазят тези мисли до края на живота си?
Джоди кимна и преглътна. И преди беше чувала всичко това. И понеже характерът й бе такъв, веднага излезе с готов отговор:
— Той не е убиец.
— Да, но със сигурност е крадец.
— Той не може да си помогне сам, Дороти. Попаднал е в хватката на нещо много по-голямо от самия него.
— О, моля те!
— Така е. Знаеш, че е вярно.
— Може и да е така, мамо, но просто повече не ме е грижа. Не ме интересува. Чу ли ме?
Джоди се вгледа в лицето от другата страна на масата и протегна ръка, за да докосне дъщеря си.
— Скъпа…
— Не! — Дороти издърпа ръката си. — Не. Не и този път.
— И какво ще правим сега?
— Аз не смятам да правя нищо.
— Просто ще го изоставиш?
Дороти кимна и отговори твърдо:
— Да.
— Поискали са смъртно наказание, Дороти. Не може да искаш смъртта му!
Въздишка.
— Това е Сан Франциско, мамо. Никой състав от съдебни заседатели не би го осъдил на смърт. Той няма да умре.