Това се оказа доста внушителна група, близо две дузини, въпреки че сега — някъде към един и трийсет следобед — повечето от тях се бяха върнали към работата или лекциите си. Първоначалната шумотевица се бе разсеяла и по-голямата част от храната бе изядена. Джекмън се здрависа за довиждане с един млад юрист специализант, който искаше да им изпрати автобиографията си, след това извади бутилка вода от барчето и придърпа един стол близо до голямата група. Джекмън бе избрал повечето от тях от юридическите училища и сега те се бяха събрали в далечния край на стаята, задълбочени в разговор, който постепенно се разгорещяваше.
— Тук няма никаква логика, там е цялата работа! Ако приемеш причините, даваш на Харди оръжие, за да измъкне този скапаняк. — Избликът беше на годеника на Илейн Уейджър, Джонас Уолш. Малко над трийсет години, с буйна коса, изключително красиво лице и скъпи дрехи, Уолш беше хирург, който изглеждаше като човек, който не е спал цяла седмица и вероятно наистина не беше. Явно не бе свикнал да поставят под въпрос мнението му и кошмарът, в който бе попаднал след смъртта на Илейн, вероятно го бе изнервил повече, отколкото бе предполагал.
Настоящият обект на гнева му бе Питър Незбит, помощник-декан на юридическия колеж „Хейстингс“. Той бе логик с писклив глас, папийонка и кадифено спортно сако.
— Това, което твърдя — настоя Незбит, — е, че ако Бърджис наистина не е признал доброволно…
— Но той го е направил, за Бога! — Уолш се обърна за подкрепа към събраните наоколо. — Греша ли? Наистина ли е под въпрос?
— Не наистина, Джонас. — Трея Гент седеше до него. За Джекмън беше очевидно, че двамата се познават, вероятно доста добре. Трея не се усмихваше, но докато се опитваше да налива масло в огъня, в поведението и езика на тялото й имаше нещо като закачка. Тя успокоително потупа ръката на Уолш. — Те просто говорят за адвокатската стратегия.
— Най-ужасното нещо… — За голямо учудване, това бе една от студентките.
Джекмън отново отбеляза усещането за тиха сила, което излъчваше Гент. Както винаги и днес тя бе облечена възможно най-просто — черен спортен панталон, моден торбест сив пуловер, тънка златна верижка, лек или никакъв грим. Старшият съдружник не намери сила в себе си да отдръпне поглед от нея.
Дали ще има пълни часове или не, реши той, ще трябва сериозно да помисли, преди да я остави да си тръгне.
— И какво казваш, Джонас? — попита Джекмън, нетърпелив да се включи в разговора. — Какъв е спорът?
— Казвам, че този разговор за някой, който вероятно е имал причини да убие Илейн, дава козове в ръцете на Харди. Дявол го взел, вие сте адвокат. Не смятате ли, че съм прав?
Джекмън сякаш се замисли и погледна към Питър Незбит.
— Предполагам. Но това, което чух от Питър, е, че не трябва да оставяте гнева си от случая да ви заслепява за фактите. Ако този мъж, Бърджис, не го е направил, бихте искали да знаете кой е бил истинският извършител, нали?
— Разбира се. Но е той.
Незбит отново заговори, свивайки рамене:
— Аз твърдя, че онова приятелче Харди просто си върши работата, като се опитва да породи съмнение относно станалото. Това е добра техника.
— Е, нека всички ме извинят, но не мога да го приема. Знам само, че Илейн я няма. И нямам настроение за подобни хипотетични глупости.
Трея отново докосна ръката му.
— Джонас. Те нямат намерение…
Той наведе глава.
— Добре. Знам, знам. — Лекарят внезапно се изправи и покри с ръка долната част на лицето си. — Съжалявам — промърмори той. — Това вероятно не е някаква лоша шега на паметта ми. — Уолш огледа присъстващите. — Долу в съдебната зала всички вие изглеждахте толкова недоволни, колкото и аз. А сега тук…
— Само твърдим, че са се проявили някои интересни гледни точки — отвърна Незбит.
— Те не ме интересуват. Струва ми се, че след като са хванали момчето, сега се чудят как да го пуснат.
— Е — намеси се жената, която по-рано бе направила коментар, — ако тя е имала врагове, а всички знаем, че е така…
Уолш отново не го приемаше:
— Ако е така, не е бил един от тях. Било е това хлапе.
Джекмън усети, че трябва да се намеси. Младият лекар беше в хватката на емоциите си. Не бе свикнал на безкрайни спорове, които бяха крайъгълен камък на всяко събиране на млади студенти по право и които всъщност можеха — Джекмън бе напълно съгласен с това — да станат доста изнервящи.
— Всички сме съгласни с теб, Джонас.
— Това е абсурдно. Не звучеше така.
— Всички бяхме възмутени от днешните събития в съда. Мисля, че си го чул по време на делото. Всички отидохме там, след като бяхме чули за признанието, искахме кръв, вярвахме, че господин Бърджис е виновен. Мисля, че все още го вярваме.