Но по някаква причина Илейн го бе приела, дори се извиняваше заради него: „Той всекидневно е под огромно напрежение, Трея. Въпрос на живот и смърт. Ще видиш, че като станем семейство, Джонас ще промени приоритетите си. Има добро сърце“.
Сега Трея погледна към свитата фигура и, въпреки различията помежду им, й дожаля за него така, както й бе жал за самата нея. Светът, който и двамата бяха познавали, бе приключил и никой от тях не се чувстваше готов да продължи. Порив на вятъра блъсна прозореца и те чуха започването на дъжда.
Ръцете му все още бяха върху очите, закривайки част от лицето. Гласът му излезе от гърлото, достатъчно нисък, за да бъде далечен гръм.
— Говореше, че иска да ме напусне.
Въпреки че го бе чула ясно, Трея сякаш не осъзна веднага истината. Не бе мислила, че е възможно Илейн да стигне толкова близо до вземането на подобно решение и да го скрие от нея.
— Извинявай, какво каза?
— Не знаеше ли? — Сега той погледна към нея. — Наистина ли не ти е казала?
— Шегуваш ли се?
— Дали се шегувам? — Уолш поклати глава. — Каза ми, че все още не го е споделила с никого. Не й повярвах.
Трея седна, изненадана от новината.
— Не ми е казала — просто изрече тя. След това добави: — Дори не е споменавала, че не е щастлива.
Още един половинчат пристъп на смях.
— Е, стигнахме и до това. — Той свали краката си от бюрото и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към нея. — Нямах намерение да я оставя да си тръгне. Обещах й, че ще се променя.
— Как? — Но, разбира се, тя знаеше.
Той направи гримаса.
— За всички часове. По дяволите, не беше като да не работи и тя до късно. Въпреки това й казах, че ще се опитам да поемам по-малко работа. Че ще го направя.
— Само за часовете ли ставаше дума?
— Това казваше тя — ако изобщо няма да се виждаме, какъв е смисълът да… — остави изречението недовършено.
— Но?
Още едно явно потреперване. Той започна да казва нещо, след това спря и издиша. След минута отново вдигна поглед и срещна очите на Трея.
— Дявол го взел, ти ме познаваш, Трей. Не съм най-добрият човек на света. Знам, че съм бил груб с теб и нямам извинение за това. Предполагам, че Илейн също го е приемала като даденост. Но работата ми… — Той млъкна, като разбра, че това няма да мине. — Не, не беше работата ми. Ставаше въпрос за мен. Знам, че бе заради мен самия. — Очите му я молеха да му повярва.
— И какво стана?
— Всъщност нищо. Не било нищо от случилото се. Така каза тя. Но мисля, че имаше нещо. — Дъждът внезапно се усили и силно забарабани по прозореца. И двамата се обърнаха, след това Уолш отново съсредоточи вниманието си върху нея и продължи: — Преди две седмици, ако си спомняш, бяхме планирали през уикенда да отидем до Мендосино, да оставим пейджърите вкъщи…
— Но ти имаше някакви проблеми и не се получи. — Трея се насили да се усмихне. — Тя спомена нещо за това.
— Обзалагам се, че е така.
— Е, добре, Джонас, тя не беше щастлива, но не ми е споменавала за раздяла. — Трея направи пауза. — Просто каза, че двамата имате нужда от малко време, за да поговорите, да оправите нещата.
— Така ли каза? — Проява на сериозно облекчение. Той се наведе напред и се протегна. С двете си хирургически ръце приглади вълнистата черна коса назад от челото си. — Това помага.
Думите — самопогълнатостта, която показваха — стреснаха Трея като гръм.
— Как ти помага това, Джонас? Какво би могло да промени сега?
— Не. Нямам предвид… — С извинителен жест, той отново заговори: — Разбира се, че не помага. Имам предвид… помислих, че си е променила решението… че ти го е казала. Може да се е вслушала. — Очите му отново я умоляваха да му повярва. — Щях да се променя. Щях да я убедя да остане, не мислиш ли?
Трея тъжно поклати глава.
— Не зная, Джонас. Наистина не зная.
— Нямаше да я оставя да си тръгне — почти на себе си повтори той. — Всичко щях да направя заради нея.
Трея бе почти сигурна, че знаеше какво се опитва да каже Джонас Уолш. Но от това, което чу, я полазиха тръпки.
На бюрото й имаше съобщение от Джекмън, още едно повикване в офиса му.
Този път секретарката му прояви някакво отношение. Беше достатъчно недоловимо, за да го отрече, ако някога се наложи, но Трея ясно прочете посланието — самомнителното момиче не си създаваше никакви приятели, като оставяше действията на другия партньор. Същите, които бе имала с Илейн. Прекалено добра, за да работи с нас. И възприета направо сред нас, също. Разбира се, господин Джекмън. Никакво изчакване за помощник-юристите и не е ли чудесно, когато господин Джекмън бе известен като човек, който кара старши-адвокатите да чакат? Момиченцето може да си помисли, че е нещо.