— Чудесен? В какво отношение чудесен?
— Честно…
— Хей, това е идея. Можем да го наричаме Честния Ейб. Обзалагам се, че ще му хареса.
— Говоря сериозно. Ще работи здраво, ще идва навреме, няма да се засяга от обидите на клиентите…
— Може би защото ще отблъсне всички клиенти?
— Защо пък да ги отблъсне?
— Ами, знам ли? Сигурно защото е плашещ, стряскащ, неприветлив…
— Ейб ли?
— Говорим за Ейб Глицки, нали? Човекът, когото смятаме да вземем сега на път? Черен, подозрителен, с белег през устата, никога не пие, никога не се усмихва? Нали за него става дума?
Нетипично за себе си, Моузес бе облечен в тъмнокафяв костюм с черна риза и черна вратовръзка. Не толкова нетипично си бе пийнал сутринта — от една от тези използвани в самолетите плоски бутилки, които винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си. Беше пил рано, тъй като смяташе този ден за повече или по-малко празничен — нямаше да отваря бара. Бе дал ключовете на един от обичайните нощни посетители заради заупокойната служба.
Не че бе познавал Илейн Уейджър. Но съпругата му Сюзан, челистка в симфонията, бе наета с няколко други музиканти да свири на службата и Моузес искаше да я слуша. Акустиката в подобната на пещера Катедрала на милосърдието бе легендарна — Арт Гарфънкъл някога бе записал там вокалните партии за албума си, само той, микрофонът и вибрациите от старите камъни. Страхотно нещо. Когато чу, че зет му също ще ходи на службата, Моузес се присъедини към него. Щяха да пътуват заедно, наистина съвсем за кратко — само на няколко преки, — но Макгайър се опитваше да се забавлява при всяка възможност.
Колата премина през кръстовището.
— Той е добро момче, Моуз.
Тази сутрин Макгайър бе гладко избръснат. Не се беше бил отпреди Коледа. Наскоро счупеният му нос някак си се бе изправил и с пригладената назад прошарена коса, той изглеждаше почти впечатляващо, макар и с двайсетина години повече от истинската си възраст.
— Знам, че е добро момче — каза той. — Често пъти и сам си показвам „Този Ейб Глицки, какво добро момче е!“ Но това не означава, че ще е добър барман. И знаеш ли защо?
— Кажи ми.
— Защото, поне на теория, барманите трябва да имат индивидуалност.
Харди хвърли поглед към шурея си.
— Ейб притежава индивидуалност.
— Добре, нека го кажа иначе. Барманите трябва да притежават положителна индивидуалност. Да бъдат сърдечни, приветливи, дори чаровни, почти като мен. — Той глътна малко скоч. — Дори ти, в доброто старо време на младостта ти, понякога успяваше да постигнеш известна чаровност. Но Глицки? Не съм убеден. Не.
Харди зави по Лейк и спря до бордюра почти пред къщата близнак на Глицки, пред която се случваше да има място за паркиране веднъж на десет години. Беше девет и половина в ясна, студена и слънчева понеделнишка сутрин, седмица след убийството на Илейн. Харди излезе от колата, след това отново пъхна глава в нея и допълни:
— Не мисля, че трябва да продължим с този спор, нали?
— Ще представя обичайната си деликатна натура — увери го Макгайър и сръбна от плоската бутилка.
Въпреки обещанието си да бъде деликатен, Макгайър започна да предлага съвети за работа в момента, в който Глицки влезе в колата. Вече бе предположил, че Ейб може да се захване с продажбата на недвижими имоти, да си направи страница в Интернет; би могъл да отвори и ресторантче — въпреки изобилието от големи кулинарни средища, градът се нуждаел от добра старомодна механа.
Заплашително спокоен, настанил се на задната седалка, Глицки започна да ги изброява:
— „При Алфред“, „При Джон“, „При Джак“, „При Малкия Джо“…
— Е, добре, добре. Тогава забрави за механата. Какво ще кажеш да станеш частен следовател при Диз? — Предложенията продължиха да валят. Може би за Ейб не е толкова късно да се върне в училище, да стане лекар или адвокат, или нещо друго. Счетоводител например? Добър ли е Ейб в сметките?
Също като Макгайър, Глицки бе в делови костюм — въпреки че рядко усещаше нужда от подобно облекло, лейтенантът го обличаше, когато намереше за добре. Оправяйки възела на електриково синята си вратовръзка, той смъкна черното стъкло на прозореца, след това бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам слънчеви очила и си ги сложи.
Макгайър забеляза действията му.
— Харесват ми — отбеляза той. — Съвсем като на Самюъл Джексън. — Отвинтваше капачката на третата си малка бутилка. Хрумна му някаква мисъл и той се спря, щраквайки с пръсти. — Хей, какво ще кажеш да се заемеш с актьорска работа…
Харди погледна настрани, като искаше шурея му да си затвори устата, но той очевидно продължаваше да си сръбва от скоча. Докато внезапно — Харди дори не успя да види какво става — Глицки се наведе над предната седалка с пистолет в ръка и го насочи към главата на Макгайър. Гласът му бе дрезгав, но тонът му беше изключително спокоен: