Алкохолът не го бе замаял. Беше време да се прибира вкъщи.
Обут в картонени обувки и оранжев гащеризон, мърлявият затворник на име Кълън Леон Алсоп се промъкна в стаята за посетители на отдел „Убийства“. Той се настани на един дървен стол, облегна се възможно най-удобно, въпреки белезниците, и лениво се усмихна. Беше средата на нощта, след заключването, и той бе напълно сам, ако не се брои ченгето, което го придружи от затвора, един негър, за когото неправилно предположи, че е някъде на неговите години. Кълън знаеше, че е ченге, макар да не личеше от облеклото му — черен шушляков дъждобран, черна риза със скъсано най-горно копче и тъмносиня вратовръзка.
От другата страна на масата в тясната стая ченгето зае почти същата поза като Кълън и затворникът се почувства неудобно от това. Той бе човек, който можеше да обърне важните доказателства в дело за убийство. Трябваше да се отнасят към него с повече уважение, да му дадат някакви понички и кафе или нещо друго, или поне да му махнат белезниците. Вместо това пред него седеше един човекоядец, който го гледаше с презрение. Почти му мина през ум да прати всичко по дяволите, но трябваше да се махне оттук, а това беше единственият начин, така че се настани по-удобно в стола си и зачака.
Ченгето най-сетне се наведе и издиша гневно. После извади от джоба си малък портативен диктофон и го постави на масата.
— Сержант Ридли Бенкс, служебен номер четирийсет–нула–две. Часът е десет и половина в понеделник, 8 февруари, и аз съм в стаята за разпит на четвъртия етаж на Съдебната палата, Сан Франциско. Разговарям с… — Очевидно отегчен, той погледна листовете пред себе си. — … Кълън Леон Алсоп, бял мъж на двайсет и пет. Дело номер… — Той измърмори някакви числа.
Алсоп бе чул достатъчно. Бе минавал през цялата история със записите повече от веднъж и сега не чувстваше, че нещата вървят както трябва. Прекъсна го:
— Хей.
Бенкс погледна нагоре, очите му бяха празни.
— Тишина, моля.
Кълън тръсна глава, направи жест „не вярвам на това“ и се изправи на стола си.
— Хей — повтори той, — сключих сделка да дойда тук с областния прокурор и вие…
Бенкс се протегна към диктофона и го изключи.
— Не ти ли казах току-що да млъкваш? Когато ти задам въпрос, ще ми отговориш. През останалото време не искам да те чувам. Разбра ли ме?
Кълън сви рамене.
Бенкс се наведе напред като нападащо животно, изправи се и плесна с длан върху масата, което проехтя като изстрел.
— ТОВА БЕШЕ ВЪПРОС! Попитах те нещо, ако можеш да ме чуеш. Така че бъди любезен да отговориш „Да, сър“. Чу ли това?
Кълън реши да бъде любезен.
— Разбира се. Да, сър.
— Чудесно. — Бенкс взе диктофона, отново го включи и си възвърна монотонния говор. — Сега, господин Алсоп, за протокола, вие сте в затвора за продажба на кокаин, вашето четвърто нарушение, прав ли съм?
— Да.
— Но отново бяхте на улицата. Освободен условно.
Това явно бе забавно за Кълън.
— Три условни присъди, човече. Имам предвид, че не знам защо вие, момчета, не говорите помежду си.
— Кои ние?
— Ами всички. Ченгетата, от областната прокуратура, съдиите. Решете помежду си дали е противозаконно да се търгува с дрога в този град. — Добре. Ако следващ път си притеснен за това, ето ти отговор. Незаконно е.
Кълън грубо се изсмя.
— Тогава го кажи на някой съдия. През последните седемнайсет месеца имам три обвинения — имам пред вид обвинения, човече, не ареста. Съдията ми казва „Хей, зарежи тази работа“, аз се съгласявам, обещавам и той ме пуска на свобода още същия ден, а на следващия пак съм на работа. Следващият път ми казва: „Хей, нали обеща“. Тогава отвръщам, че съжалявам и пак обеща вам. Третият път беше същото.
— Е, този път нещата са различни.
Свиване на рамене.
— Може би. Ще видя. Както и да е. Нали затова говорим сега.
— За пистолета.
— Да, точно така. За онзи, който заех на Коул.
— Заел си?
— Да. Заех. Проблем ли има?
— Платил ли ти е за него?
— Щеше. Такъв беше планът.
— Кога? След като започне работа?
Кълън Леон Алсоп показа недоверие към глупостта на Бенкс, но видя нещо в очите на инспектора, което го стресна.
— Имахме сделка — отговори той. — Доста се мотаехме заедно. Понякога му намирах дрога, нали знаеш, свързвах го с разни хора. Но в неделя нямаше пари и се нуждаеше от доза. Имам предвид сериозно, знаеш как е. Аз също нямах нищо, а той щеше ми даде, защото приятелите са си приятели. Но пък имах този пистолет.
— Откъде?
Бързо свиване на рамене, докато очите му шареха из стаята.
— Продадоха ми го преди няколко седмици.