— Кой?
— Не зная. Някакво момче.
— Срещу какво? Защо ти го продаде?
— Не помня. Срещу нещо, което съм имал. Знаеш, че навън доста често си трампим разни неща. — Лицето на Бенкс изразяваше нетърпение и Кълън се върна към темата: — Както и да е. Показах го на Коул.
— И защо му беше на него пистолет? Да обере някого?
Кълън го ослепи с празна усмивка.
— О, чудесно, явно си роден за ченге. Как успя да разгадаеш всичко. — Нещо в лицето на Бенкс го накара да се укроти и да промени тона си. — Щеше да си намери доза и да ми донесе пистолета и още петдесет гущерчета отгоре за безпокойството. Но не знаех, че смята да убие някого. Не беше планирал такова нещо. Това не е нормалното му състояние.
— А какъв беше?
Свиване на рамене.
— Някой, с когото се мотая. За купона. Знаеш как е.
— Всъщност не зная. Разбрах, че живее на улицата. Много от тези момчета не ходят по купони.
— Да, но той живееше с майка си. Можеше от време на време да получава по някой долар от нея. Просто обичаше купоните, това е всичко. Да се надруса и да витае няколко дни. След това би могъл да се прибере вкъщи и да се посъвземе.
Бенкс смилаше информацията, но нещо не му допадаше.
— Добре, но последният път си бил арестуван. Кога беше?
— Май във вторник сутрин. Не зная. Ти можеш по-лесно да провериш.
Половин час по-късно Ридли Бенкс седеше на бюрото си. Беше забил лакти в бележника пред себе си, а ръцете му бяха върху устните му. По два пъти на минута той тежко духваше в тях. Очите му пареха от умора. Прекара един дълъг работен ден навън и след като се върна в офиса в девет, взе бележките си и научи за сърдечния пристъп на Глицки и за Кълън Леон Алсоп, предполагаемият източник на пистолета, с който Коул Бърджис бе убил Илейн Уейджър.
Ридли не се бе чувствал добре, откакто се изправи срещу лейтенанта си заради признанието на Бърджис. След това дойде и изненадващото решение шефът му да бъде преместен на административна работа, а сега и проблемите със сърцето. Инспекторът не можеше да се освободи от чувството, че всичко е свързано и неговата грешка е част от това.
Ейб го бе подкрепял страстно и му бе помогнал да го преместят от отдел „Грабежи“. След това, когато стана негов шеф, той бе като наставник на Бенкс — помагаше му да навлезе в нещата, предпазваше го от някои неизбежни грешки през първите една-две години. И, питаше се той, такава ли бе отплатата му към Ейб за неговата лоялност и загриженост?
Бенкс мразеше всичко това, мразеше и себе си.
Ето защо веднага се бе срещнал с отрепката Кълън. Ако само можеше да се появи някое ново доказателство, което да хвърли достатъчно светлина, за да подсили делото срещу Коул Бърджис, Ридли щеше да може да се успокои с факта, че е дори по-прав, отколкото е бил преди. Тогава не всичко щеше да зависи от признанието.
Той отново бе пренавил всичко — както на касетата, така и през съзнанието си, почти непрекъснато откакто бяха изхвърлили Ейб. В своята кариера Ридли бе принуждавал поне половин дузина заподозрени да признаят. Не бе преставал да се чуди дали се е отнесъл към Бърджис по-различно, отколкото към другите. Не би могъл да отговори положително, освен може би във връзка с хероина и предполагаемият наркотичен глад. Но със същата настойчивост бе вършил това и преди, използвайки всичко, което би могло да е от полза. Натискът, който се оказва върху един тренирай и безмилостен водещ разпит, би могъл да е страхотен, А това не се правеше за фалшиви признания.
В неговата практика хората признаваха неща, които не са направили, когато дори не бяха на първо място в списъка на заподозрените. Някой откачен можеше да дойде или да се обади в управлението и да каже, че е извършил някое престъпление. Бенкс дори бе видял човек, дошъл да признае за едно убийство, понеже се бе влюбил в публикуваните снимки на жената, която вече беше изправена пред съда за това престъпление. Мъжът бе смятал, че жената ще му бъде благодарна, че я е спасил и е поел цялата вина върху себе си. Не би могло да има по-велика любов. И вероятно по-късно, когато момчето излезе от затвора или бъде оневинено в съда защото взе пак не бе извършило престъплението, то и жената биха могли да се срещнат или да се оженят, или нещо такова, сами да си отгледат няколко малки заподозрени в убийство.
Но Ридли вярваше, че признанието на Бърджис — което внимателно и собственоръчно бе измъкнал — не попадаше в тази категория. Беше убеден, че когато имаш заподозрян на мястото на престъплението, малко след извършването на самото престъпление, с оръжието наблизо и физически доказателства, които му дават основателен мотив, и когато този човек най-сетне е принуден да признае, че го е направил, е почти сигурно, че наистина е виновен. Хората искаха да признаят, да кажат какво са направили. Това бе част от човешката природа, въпреки че понякога трябваше да се използват различни психологически прийоми, за да се достигнат тези иначе основни потребности.