Трея привнесе фалшива жизненост в тона си:
— Но какво прави още моето момиче от тази страна на света на сънищата в делнична нощ? На сутринта ще бъдеш ужасно уморена. — Тя се изправи, с намерение да заведе дъщеря си в леглото.
— Седя тук от десет минути, мамо. Не си помръднала и мускул. За какво си мислеше?
Още една усмивка.
— Честно да ти кажа, скъпа, нямам представа. Не съм убедена, че по това време на нощта съм много способна да мисля. Най-вероятно съм заспала както си седя.
— Очите ти бяха отворени. Гледаше някъде пред себе си.
— Ами… — Притеснено свиване на рамене. Тя отново седна, направи опит да се усмихне, но се получи малко пресилено.
Рейни се приближи до нея и обви раменете й с ръка. Без да прекъсва ласката, момичето придърпа един стол, седна на него и облегна глава на рамото на майка си.
— За Илейн ли ти е мъчно?
Трея не знаеше, дали може да си вярва, че ще проговори. Прочисти гърлото си и се насили за делови тон:
— Хората умират, дъще. Живите трябва да продължат.
В отговор на това тя усети как ръката на дъщеря й се стегна около раменете й. Почувства как устните й я целуват по слепоочието.
— Знаеш, че те обичам.
Младата жена въздъхна дълбоко и уморено.
— На службата тази сутрин имаше един полицай — каза тя. — Лейтенант Глицки.
— Заради Илейн ли?
Тя кимна, почака и прошепна:
— Той й беше баща.
Рейни се изправи.
— Мислех, че баща й е умрял.
— Не — отвърна майка й. Още една въздишка. — Това е дълга история. Но майка й, сенаторката Лорета Уейджър… ами тя и лейтенант Глицки като млади били гаджета, преди тя да се омъжи. — Направи пауза. — Точно преди това. Така или иначе, Лорета била бременна на сватбата и накарала съпруга си да вярва, че Илейн е негова дъщеря.
— Казала ли е на лейтенант Глицки?
— Не. Много по-късно — точно преди да умре.
— Твърдиш, че през цялото време той не е знаел за собствената си дъщеря?
— Точно така.
— Това е ужасно. Бих била бясна, ако ми се случи подобно нещо.
Трея не беше в настроение, но трябваше да се усмихне.
— Това е едно от хубавите неща да си жена, скъпа. Със сигурност знаеш, когато имаш дете.
— Но нали Илейн също не е знаела? Нали не е познавала баща си?
— Не и до смъртта на майка си. Тя й оставила писмо.
— Писмо ли? За нещо такова? — Настана продължител на тишина. — И какво е направила тя? Илейн. Отишла ли е да го види?
— Не. Не мислела, че мястото й е там. Очаквала той да дойде. А той не го направил.
— Никога ли?
Тя поклати глава.
— Нито веднъж. Той просто е студен човек. Не го е грижа.
— Затова ли?
— Какво?
— Затова ли не й е казал? Защото не го е грижа?
— Бих си помислила така. — Трея се протегна за чашата си с вода и отпи. — Защо иначе?
Дъщеря й сви рамене.
— Може би по същата причина, поради която и тя не му е споменала. Може да е мислил, че не му е мястото там. Не е искал да се меси в живота й.
Простата истина на казаното шокира Трея и тя поклати глава.
— Не. Трябва да го видиш. Той е твърд като камък.
— А може би просто не показва чувствата си. Познавам такъв човек. — Ръката отново се притисна към нея и Трея се облегна върху й. — И той беше там тази сутрин, така ли? Какво стана?
Младата жена отново се върна към мисълта, която не я напускаше.
— Мисля, че може и да съм го убила.
В „Юпитер“ нещата вървяха горе-долу.
По оглушително усилената уредба с толкова подчертани басѝ, че удряха директно в мозъка на костите, Шаная Туейн казваше на любимия си, че си е вкъщи и иска нещо студено, а по начина, по който барманът подскачаше зад плота, явно не беше единствената.
Това бе правоъгълно помещение, близо два метра широко и доста повече от два пъти по-дълго. Столчетата край бара вече бяха заети — петнайсет мъже и шест жени, всички между двайсет и девет и трийсет и пет и вероятно никой от тях нямаше да се прибере сам тази нощ. Още четирийсет или петдесет души стърчаха зад тях на тясната пътека между бара и сепаретата или на площадката зад тях. Младите професионалисти, които пиеха тук застанали рамо до рамо, бяха в по-голямата си част служители в правораздавателната система — полицаи и адвокати, студенти по право и чиновници. Изтощени от напрежение групари, които обичат сцената.