Джоди стигна до стола си и седна. Коул все още не се бе появил отсреща. Тя протегна ръка и докосна малкото отворче в стъклото.
Нейният син.
Пазачът въведе момчето през вратата от другата страна и го насочи към стола срещу нея. То кимна, сви рамене и направи това, което му казаха. Дори не вдигна очи към майка си — само погледна към стола, където трябваше да седне.
Чорлава коса, провлечена походка, празно изражение. Отново в оранжевия гащеризон. Винаги.
Джоди се опита да извика представа за времето, когато беше по-малък — все още държеше снимката от завършването му на нощното шкафче до леглото си. Тогава косата му бе по-къса и старателно сресана. Бръчици и широка открита усмивка.
Къде беше отишло онова момче? Въпреки всичко тя знаеше. Знаеше.
— Здрасти, мамо.
— Здрасти, Коул. — Жената почака, за да разбере дали има да й каже нещо, но очевидно нямаше. Наведе се напред, приближи уста до отвора. — Добре ли си?
Първият му отговор бе спокойно цъкване с език, но, тъй като не искаше да безпокои майка си, го омекоти.
— По-добре съм — каза. — Да, отлично.
— Наистина ли?
— Ами, масажистката снощи не дойде, но като изключим това…
— Но се грижат за теб, нали? Храниш ли се?
Синът й се облегна назад и потупа стомаха си.
— Угояват ме за Коледа.
Джоди се намръщи.
— Това не е смешно. Не го казвай повече.
Той отново се наведе напред със сериозно изражение.
— Наистина не е чак толкова зле. Просто не трябва да се пречкаш в краката на другите.
— Но си вземаш… лекарството.
— Да. — Празният му поглед се промени. — Не е лекарство, мамо. Метадон е.
— Знам — бързо отговори Джоди. — И знам какво представлява. От него ти е по-добре, нали?
— Всичко е наред. — Коул приближи уста до стъклото. — Мисля си, че… — Нервно прокара ръка по челюстта си.
— Какво?
Момчето се поколеба още един дълъг миг.
— Ами, не знам. Нали познаваш адвоката ми?
— Да, Коул, познавам адвоката ти, господин Харди.
— Добре, ами той ми спомена да помисля дали да не им кажа да намалят дозата ми наполовина. Ако се наложи да поостана тук, може… Не зная.
Джоди дори не си позволяваше да се надява, но това беше първото й изкушение от година. Тя внимателно се опита да формулира отговора си с неутрални думи. Прекалено силният майчин ентусиазъм можеше да убие импулса му.
— Може да си струва да опиташ, Коул, но ще има и много други неща, с които да се занимаваш по време на престоя си.
Синът й се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. От устните му се изплъзна дълбока въздишка.
— Мисля, че това ще е единственото нещо.
Тя внимателно кимна.
— Наистина — продължи той след минута. — Мисля, че тук ще ми е доста лесно да опитам. Ако не се получи, просто ще се върна там, откъдето започнах.
— Да. — Гласът на Джоди беше тих и предпазлив. — Струва си да помислиш за това.
— Имат програма. — След това бързо допълни: — Не съм много сигурен.
Майката бе щастлива, че могат да приключат този разговор.
— Щом мислиш, че можеш да се справиш.
— Не знам — каза синът. — Вероятно. — Отново се наведе напред. — Знаеш, че не е нужно да идваш всеки ден.
— Зная. Но искам. Въпреки всичко ми е приятно да те виждам. — Това признание сякаш го накара да се почувства неудобно и тя промени темата: — Трябва да ти кажа, че днес имам среща с господин Харди, за да обсъдим парите и други подробности. Не бива да се безпокоиш. Всичко е под контрол. — Майката замаза последните думи и продължи: — Вече споменавал ли ти е нещо за плановете си? За защитата ти?
— Всъщност не. Не сме говорили за това.
Джоди се намръщи.
— Е, днес ще направя нещо и по този въпрос. Но виждал ли си… тук получаваш ли вестник?
Коул поклати глава.
— Дори нямам ментови бонбони на възглавницата си преди сън. Всъщност, нямам и възглавница. Защо?
Тя прошепна дрезгаво:
— Защото тази сутрин има статия за Кълън.
— И какво за него?
— Ами, очевидно казва, че ти е дал пистолета.
Коул се наведе сковано напред.
— Какъв пистолет?
— Пистолета, с който си убил Илейн Уейджър. Оръжието на престъплението.
— Кълън ли?
Тя кимна.
— Никога не ми е давал пистолет.
— Е, в днешния вестник има история как Кълън ти дава пистолета.
— И кога го е направил? Споменал ли е?
— В петък или събота.
— В петък или събота ли? — Момчето се опитваше да се разрови из паметта си. — Това не се е случило.
Джоди се наведе към стъклото, устните й бяха почти долепени до него. Прошепна:
— Истината ли ми казваш, Коул? Бих искала да мога да кажа на господин Харди…