— Защо?
Джоди не искаше да чуе това, но, ако не друго, Харди поне не опитваше да захароса нещата. Трябваше да я накара да разбере сериозността на положението на Коул.
— Тъй като предварителното изслушване няма за цел да разбере дали Коул е виновен или не. То е само за да се определи дали може да има дело. После отиваме на съд.
Тя все още не можеше да го възприеме.
— Всичко е толкова нереално — въздъхна госпожа Бърджис. След още минута тя гневно поклати глава и най-после се облегна назад на дивана с вид на почти припаднала.
Харди почака, докато реакцията й покаже промяна и едва тогава реши, че може да е от полза да се съгласи с нея.
— Знам, че всичко ви изглежда странно. — Въпреки всичко не можеше да остави темата дотук. Трябваше да я инструктира. — Но, повярвайте ми, наистина се случва и решенията, които ще вземем сега, ще се проявят в бъдеше, затова трябва да сме убедени, че са правилните. Тя се изправи заинтригувана и гласът й затрепери:
— И мислите, че е най-правилно да кажем, че го е направил, след като не е?
— Убедена ли сте, че не е? Сто процента сигурна ли сте?
Тя дори не се замисли.
— Напълно. Той не е убиец.
Харди кимна, не толкова заради валидността на твърдението, колкото осъзнавайки какво ще се случи по време на делото, ако трябва да продължи да представлява сина й. Ако имаше намерение да постигне нещо с нея днес, трябваше да пречупи съпротивата й и нейната слепота. Беше време за по-твърда игра.
— Госпожо Бърджис, Коул лъгал ли ви е някога?
Въпросът я изненада.
— Това няма нищо общо с…
Адвокатът вдигна пръст, за да я спре.
— Това е обикновен въпрос. Казвал ли ви е някога лъжа?
Тя не намери сили да отговори.
— Много пъти ли? Повече, отколкото можете да си спомните? Открадвал ли е нещо от вас? Знам, че е лъгал Джеф и Дороти, когато е живял у тях. Крал е от децата им, госпожо Бърджис. Разказаха ли ви за това?
Джоди се премести напред на ръба на дивана. Скръсти ръце ниско над корема си, сякаш въпросът я бе ударил там.
— Ами да, но…
— Можете ли да се сетите за някого, когото синът ви не е лъгал през последните години? Или от когото не е крал? Мислите ли, че в момента се опитва да се справи с проблемите си с хероина?
— Да, да. Поне това. — Той видя, че тя възприема думите му като подхвърляне на някаква надежда. — Каза ми, че мисли да се включи в някоя програма…
— Направил ли го е? Направил ли е нещо в тази насока, освен да говори? Мислите ли, че се е опитвал да се освободи от навика си, преди всичко това да се случи?
— Да. Беше в някакъв специализиран дом, спомням си, че беше доста скоро. Наистина се опитваше. Знаете, че е ужасно трудно. Не е толкова просто. — Сега се бе облегнала върху ръцете си, сякаш стомахът я присвиваше.
— Оценявам това — отвърна Дизмъс. — Невероятно трудно е, когато истински се опитваш, когато си в програма и работиш със съветници. Бил ли е Коул в нещо такова — имам предвид навън?
— Не, но някак си не можа да намери правилния начин. Знаете, че някои от тези съветници…
— Смятате за грешка на съветниците, че синът ви не се е отказал? Така ли е? А когато е бил при вас и ви е откраднал колата, например. Наказахте го, нали? Показахте ли му, че е направил нещо наистина погрешно?
— Да. Така е. — Сега тя буквалното умоляваше, очите й бяха станали стъклени от напиращите сълзи. — Казах му колко съм разочарована от него, господин Харди. Че го обичам и колко много ме е наранил. Наистина ме нарани.
Адвокатът не искаше да продължава, но единствената му надежда да работи с нея изискваше тя да признае реалността, пред която бяха изправени.
— И той ви каза, че съжалява…
Майката изстреля срещу него:
— Той наистина съжаляваше. Той просто… той беше…
— И така, понеже той съжаляваше, вие му позволихте да се върне при вас и отново да остане, нали?
— А какво трябваше да направя, господин Харди? Аз съм му майка. Да го оставя да спи на улицата ли?
— Други родители го правят — спокойно отвърна Дизмъс. — Всички знаят, че се случва.
— Да, но аз не бих могла. Той се опитваше. — Джоди дълбоко пое въздух. — Той се опитваше. — Напрегнатото й дишане продължи така, сякаш хлипаше? Искаше му се да я попита дали Коул се е опитвал и в понеделник сутрин, когато е откраднал уискито на друг скитник и е продължил да се мотае из центъра на града и да си търси дрога. Но това просто би предизвикало още разговори и спорове. Харди имаше различна идея, за която внезапно разбра, че ще бъде много по-ефективна. Документите по делото бяха на бюрото до лакътя му и той повдигна първата надписана папка и извади от нея онова, което му трябваше — една от близките снимки на ухото на Илейн Уейджър. Прекоси стаята и постави идеално фокусираната цветна фотография десет на тринайсет пред нея.