— Погледнете я, госпожо Бърджис — грубо каза адвокатът. — Ето откъде Коул е откъснал обецата. Също така е счупил пръста й, за да извади пръстена, госпожо Бърджис. Какво е опитвал тогава? Така ли е опитвал? Това ли е вашето добро момче?
— Вие сте ужасен! — изпищя тя. — Той не е…
— Да, той е, госпожо Бърджис! — сопна й се Харди, като повиши глас. — С абсолютна сигурност го е направил. — После рязко се обърна, успокои се и когато почувства, че може да заговори, отвори уста: — Да, наистина е ужасно — каза меко, — но вината не е моя.
Сега самият той се задъхваше и почти очакваше следващия звук, който чуе, да бъде как зад него се отваря и затваря врата. Вместо това, понеже не чу нищо, се обърна.
Джоди се бе прегънала надве и цялото й тяло се тресеше. Харди заобиколи масата и седна близо до нея. Обви ръка около раменете й.
Това явно не й помогна.
По-късно, тъй като офисът очевидно създаваше напрежение, двамата слязоха надолу в единствената конферентна зала на сградата. Обитателите й я бяха нарекли Солариума, защото, когато рядко се случеше следобед да има слънце, но не и днес, по някакво чудо стаята улавяше малко от него. Огромните саксийни цветя вирееха добре под високите прозорци и стъкления покрив. Залата гледаше към малка затворена градинка, която през лятото се обсипваше с трицветни теменуги, зимзелен и лобелия и която днес изглеждаше мръсна, с една пейка и стотици квадратни метри кафеникава морава.
Харди взе със себе си документите. Джоди някак си се бе съвзела след първоначалното рухване. Искаше да види всички снимки, след това да прегледа полицейските рапорти, така че Харди постави папките пред нея и седна от дясната й страна.
Загледа се в градината навън как няколко врабчета прехвърчаха и кълвяха нещо по моравата.
След около десет минути Джоди затвори последната. Харди изчака още малко, преди да заговори:
— Тори иска съдебните заседатели да видят фотографиите. Ако успее, Коул ще има проблеми. Искам да разберете това.
— Тези снимки, написаното от полицаите… Изглежда сякаш… — Тя преглътна думите си, не можа да продължи.
— Да, така е. Дори ако оспорим, че я е намерил след смъртта й, кражбата на бижутата не го представя в особено приятна светлина.
— А вие сте напълно сигурен, че е взел бижутата? Че го е направил?
Дизмъс не искаше да наказва Джоди повече, но не можеше да отрича фактите.
— Всичко това е било у него, когато са го открили. Най-доброто, което можем да кажем, е, че е знаел, че вече е мъртва, когато я е ограбвал. Че не я е наранил.
Жената присви очи.
— Което не е особено благоприятно.
— Да, права сте. — Дали го бе постигнал с изключителна жестокост или не, Харди поне я беше накарал да вниква в онова, което имаше да й казва. — Затова бих искал да пледираме виновен. Щом стигнем до съд, ако стигнем, делото ще е трудно за печелене, когато тези доказателства бъдат показани на съдебните заседатели. Разбирате ли какво ви казвам?
Тя нещастно кимна.
— Затова си помислих, че би било от полза да изследваме някои законови разрешения, които ще ускорят процеса.
— Като приемете, че го е направил?
— Ако пледираме виновен, да, което не е едно и също нещо.
— В замяна на какво?
— Като начало се надявам да избегнем смъртното наказание. След това някой ден е възможно и предсрочно освобождаване.
— О, Господи, затворът. — Джоди погледна остро към него. — Какво имате предвид, на какво се надявате?
— Имам предвид, че няма да се изплаша, ако Тори се опита да ни смаже. — Адвокатът обясни, че от офиса на областния прокурор вече са положили огромни усилия за споразумение при важните дела. Шарън Прат бе предрешила този случай, залагайки на него политическите си надежди. Така че да я убеди за споразумение никак няма да е лесно. А лошите новини не бяха приключили: — Дори ако стигнем до съда и убедим заседателите, че убийството е по-малкия проблем, а това е най-доброто, което бихме могли да направим, ще стигнем до там, където сме днес — в затвора, с доста сериозна присъда.
Лицето на Джоди казваше на Харди, че това е първият й ден в ада. Очите й бяха зачервени и уморени, с подпухнали клепачи. Кожата й бе придобила мъртвешка бледност. Тя едва се осмели да зададе въпроса си:
— А какво ще стане, ако го сметнат за невинен? Ако ги убедите?