Всички се забавляваха с този момент на мъжка солидарност.
— И какво ви води днес тук долу, господа?
Отново към бизнеса, Даш хвърли бърз поглед и постави куфарчето си на гишето.
— Следващия понеделник се явявам в съда с Народът срещу Лоусън. — Той даде на Макдугъл номера на делото. — Това е случай на инспектор Кийн. Мислех, че ще е добре да погледна какво е събрала областната прокуратура, преди да се опитам да спася нещастния задник на клиента ми.
Макдугъл поклати глава с привидно недоверие.
— Не зная как го правите.
Даш Логан го погледна въпросително.
— Кое?
— Да спасявате клиентите си, след като не поглеждате доказателствата до седмицата преди делото. Това не ги ли изнервя поне малко?
Изблик на смях, последван от подсмърчане.
— Какво? Да им кажа? Хайде, не говори глупости. — Но след това отстъпи малко. — Като цяло зная какво би трябвало да има тук. Обикновено е така. Ако не е, пиша докладна за липса.
— Той сви рамене. — Отработено е.
Висър добави своята лепта:
— Истинският му талант е в това да се прави, че не работи. Човекът бачка през цялото време.
Логан направи жест на благодарност към частния си детектив.
— Неочаквано свидетелство от незаинтересован източник. Благодаря ти, Юджин. — Подсмърчане.
Обърна се към Кийн.
— И така, сержант, ще вървим ли?
Макдугъл им отвори вратата и Логан и Кийн влязоха да се подпишат в книгата. На прозореца на рецепцията Висър се наведе и попита колко дълго ще останат.
Логан сви рамене и погледна въпросително към Кийн, който направи същото.
— Не зная. Петнайсет, двайсет минути? Хей, Гари, ще имаш ли нещо против да пуснеш Джин вътре, да положи скромното си седалище на някой стол? Веднага се връщаме.
Макдугъл се намръщи при молбата. Не биваше да пуска никой, който не е придружаван от полицейски служител. Освен това посетителят трябваше да е в списъка на някое определено дело. Но бе забранено и да залага, особено тук, в управлението. А тези момчета бяха симпатяги — познаваше всеки един от тях. Висър дори бе работил като ченге в отдел „Убийства“, когато Макдугъл постъпи в Палатата. До стола му имаше още един свободен, на който можеше да седне. Така нямаше да изглежда все едно Джин е влязъл в стаята с доказателства да ровичка. Няма да бъде извън наблюдението на Макдугъл. Обърна се към Кийн:
— Би ли искал да го запишеш в пропуска си?
От другата страна на стъклото Висър отвърна, че няма да има проблем и може да постои.
Но Кийн се съгласи и натисна бутона, за да го пропусне. Макдугъл извади портфейла си и подаде на Кийн двайсетачка.
— Какво са направили момчета като вас, за да стигнат дотук?
Висър се бе настанил до Макдугъл и си говореше с него и още едно младо ченге — на табелката с името му се четеше „Белю“, — което пазеше оръжейната стая. Той знаеше, че да бъдеш затворен долу в мазето на стража пред стаята за доказателства не бе длъжност, която предизвиква завист сред униформените. Не бе официално описано в историята, но никой не го възприемаше като награда.
Макдугъл се намръщи и поклати неприязнено глава.
— Изядохме по няколко понички, за които не сме платили. — Двамата мъже си размениха погледи. — Знам — продължи Макдугъл, — не трябваше да го казвам. Но Белю почувства, че е било правилно.
— Имаше някакви глупости на ОУК, които целяха да се преборят с корупцията в големия град. — ОУК беше Офис за управление и контрол, преди наричан Вътрешно разследване, полиция на полицията.
— Ти си бил ченге — намеси се Макдугъл, — и ще се учудиш, ако разбереш колко ни е трудно на нас, патрулиращите момчета, да си платим кафето, закуските или нещо такова. Изглежда, че хората, чиито магазинчета пазим, се чувстват някак благодарни. Правят ни сандвичи, наливат ни кафе и забравят да го отчетат.
— Шокиран съм от чутото — отбеляза Висър. — Това е почти толкова лошо, колкото и залозите.
И двамата полицаи се разсмяха. Почти от входа на оръжейната стая, Белю продължи темата:
— Така е. Но от ОУК си навиха на пръста, че момчетата обиждат общественото доверие. С приемането на един проклет сандвич. Затова поставиха двама от техните зад тезгяха и единият кучи син ни даде понички…
Макдугъл:
— Които, забележи, предложих да платя. Но той каза: „Не, няма нужда. Не се притеснявай.“
— И са ви изритали за това?
Белю отговори:
— За един ден удариха около двайсет от нас, казаха, че трябвало да го приемем като предупреждение. Дрън-дрън.
— Но ви изпратиха долу?
— Шест седмици, без извънредна работа.
Висър се загледа в околното пространство — тук, в зоната за подписване, цареше институционалния боклук. Целите стени до тавана бяха покрити със зелени метални полици. Олющените и захабени метални маси се огъваха под тежестта на картотеките с вещи, които бяха изгубили номерата на делата, към които принадлежаха — конфискувани клетъчни телефони, батерии, радиоапарати, велосипедни гуми, инструменти. От работата си в полицейското управление знаеше, че останалата част от мястото беше огромна пещера, почти колкото жилищен блок, която съдържа показанията и веществените доказателства за всяко престъпление, извършено в града и областта през последните десет години.