Имаше хиляди папки с дела. Имаше фризер за кръв, замърсени парчета от дрехи и случайни части от човешки тела. Имаше цяла стая с велосипеди и друга с компютри. Заключен сейф за наркотици. И оръжейна стая, която бе точно до зоната за подписване.
— И колко време вече сте прекарали тук? — попита той.
— Четири седмици. Остават още две, но кой ги брои?
Макдугъл се изправи, когато инспектор от отдел „Убийства“ — Марсел Лание — се появи на прозореца с жълта папка, препълнена с документи. Двамата мъже поговориха около минута, когато Висър се наведе над масата и се намеси:
— Марсел, как я караш? — Лание прекъсна работата си над книжата, кимна с въпросително изражение и Висър отговори: — Просто изчаквам Даш Логан, бавя няколко хлапета. Как е бизнесът с убийствата?
— Малко напрегнат в момента. Глицки получи инфаркт. Чу ли затова?
Висър побърбори по темата още около минута, показвайки на Макдугъл и Белю, че е вътрешен човек — приятел на Кийн, в близки отношения с Лание от отдел „Убийства“, познат с Глицки, изпълнен със съчувствие към тяхната каша с ОУК.
На рецепцията те продължиха с описването на веществените доказателства на Лание. Вече прав, Висър се обърна към Белю:
— Дали кутията, пълна с разни неща, е все още тук? — попита той.
— Никога не липсва — отвърна Белю.
— Имаш ли нещо против да надзърна в нея? — Той се обърна за момент. — Гари? — Посочи. — Оръжията? Нали?
Макдугъл му махна.
— Разбира се.
Никакъв проблем.
Точно като зоната за подписване, оръжейната стая бе опасана с полици от пода до тавана и папки, пълни с жълти пликове, на които с трайно мастило бяха отпечатани номерата на делата и всеки от които съдържаше пистолет. Четири или петстотин чекмеджета с най-малко, да кажем, четирийсет пистолета във всяко. Някои от тях стояха отворени, вероятно — помисли си Висър, — защото са прекалено претъпкани, за да могат да се затворят. На стената зад мястото на Белю пушките и другите нападателни оръжия заплашваха да се изсипят на пода. Още една огромна кутия с пушки стоеше отворена на масата на Белю. Отдолу пък имаше отворен сандък, пълен с различни конфискувани пистолети — незаредени, разбира се, но напълно изрядни, несвързани с никое определено дело. Полицията ги бе открила по улиците, в храсталаците, в боклукчийски кофи и наркомански къщи, където всички обитатели са избягали още преди пристигането на ченгетата. Те бяха предназначени да запълват дупки и прав им път.
Кутията с разни неща беше на същото място под масата тук в стаята за доказателства — независимо от непрекъснато променящия се асортимент от оръжия, — поне откакто Висър бе започнал работа в управлението преди над двайсет години. А вероятно и от доста време преди това. Когато някой пистолет дойдеше тук, те записваха серийния му номер в „книгата“, в един каталог, датиращ от седемдесет и пет години. И през последния ден от месеца всяко оръжие се вкарваше в компютъра, пускаше се в една трошачка и се унищожаваше.
Днес, на 9 февруари, Висър отбеляза, че сандъкът съдържаше около четирийсет оръжия — всичко от малки пистолети 22-и или 25-и калибър до прилични на узи автомати, от типови специални оръжия до блестящ нов „Глок“ 38-и калибър. Висър знаеше, че в края на този месец, на всеки месец, оръжията ще препълнят сандъка, падайки върху плочките. Оръжия, оръжия, оръжия.
Белю беше очарован от компанията — всичко, което би могло да разсее наложената му скука. Той и Висър бяха като две деца в магазин за лакомства. Вземаха едно оръжие, после друго, натискаха спусъците, проверяваха работата, вадеха цилиндрите от револверите, патронниците от автоматичните. Разказваха си обичайните истории.
Времето летеше, а те истински се забавляваха. След това изневиделица до масата се появи Макдугъл, носейки им съобщението, че Логан и Кийн излизат.
— Юджин! — това беше гласът на Логан, който го викаше. — Хайде да се омитаме от тук.
Макдугъл, точно до Висър, взе случаен револвер от масата, завъртя цилиндъра, насочи го към плаката на стената, на който пишеше „Първо сигурността“, и натисна спусъка, като се засмя, когато изщрака.