— Не ми каза. Внезапно ме изостави и се омъжи за Дейн Уейджър.
— Но детето е било твое?
Глицки кимна.
— Илейн. Да.
Айзък прекара ръка по черепа си и огледа останалите в стаята.
— Уоу. — Но Айзък бе интелигентен младеж и в съзнанието му започнаха да се появяват и други асоциации. Трея можеше да види как момчето постепенно ги осмисля. — Имам предвид…
Стъпките и силният смях навън в коридора го спряха. Тогава Ребека връхлетя с луд бяг в стаята, на крачка или две пред брат си.
— Печеля! Печеля!
Трея си помисли, че адвокатът и съпругата му дадоха чудесен пример за нулева толерантност към неподходящото поведение. Стана й приятно, след като вече бе започнала да вярва, че е последният представител на един изчезващ вид. Без никакво колебание и двамата веднага въведоха ред. Нечувано.
— Бек! Хей! Винсънт! Стига!
— Какво правите? Не знаете ли, че хората се опитват да спят?
— Това е болница, разбирате ли? Болни хора.
— Помислете! Използвайте мозъците си! Имайте поне малко уважение, ясно ли е?
По времето когато приключиха и накараха децата да се укротят и да се извинят, Нат, Рита и тийнейджърите се бяха върнали и Франи се бе изправила до леглото и докосваше Глицки по бузата.
— Стига толкова емоции за една вечер. Ще се върнем утре, може би без децата.
— Това ни е Вечерта за срещи — каза Харди. — Определено ще сме без тях.
Трея също се бе изправила. Рейни се върна до нея, постави ръка на рамото й и го стисна. Часовете за посещение не бяха официално приключили, но всички се отправяха към вратата, докато Рита и Нат караха Орел да пожелае лека нощ на баща си.
Въпреки че Айзък не беше напълно готов.
— Кога най-рано мога да дойда утре? — попита той.
— Сутринта може да има проблем — отговори Ейб, имайки предвид ангиограмите и вероятно още няколко изследвания. — Но след това по всяко време. — Той обърна глава. — Госпожо Гент?
— Наричай ме Трея.
— Добре. Тогава Трея. За Илейн. Ако имаш малко време…
Тя кимна.
— Ще видя какво мога да направя.
При цялата олелия около леглото му, за Глицки бе направо невероятно, че Рой е заспал. Той бе издърпал чаршафа около леглото си и светлината в неговата част на стаята бе изгасена. По-красноречив бе телевизорът, който работеше по цял ден без почивка. Щом бе изключен, Рой спеше.
Изобщо не беше уморен, но загаси светлината в стаята, смъкна леко горната част на леглото си и се настани. Нат му бе донесъл книга на Патрик О’Брайън, наречена Господар и командир. Според баща му, това бе първата от дълга поредица морски истории, които бе сигурен, че Ейб ще хареса. Той бе харесвал Тръбача на младини и Нат смяташе, че тази история е по-хубава, въпреки че Ейб беше скептичен. Какво би могло да е по-хубаво от Тръбача?
Но подаръкът имаше и друго, по-деликатно и изпълнено с надежда съобщение, че Ейб ще намери време да прочете повече книги от поредицата, която излизаше вече почти трийсет години. Това, че Ейб дори не бе чувал за нея, леко го разтревожи, но човек сам си определя приоритетите, а той се бе занимавал със съвсем различни неща. Четенето беше сред първостепенните неща, но повечето му книги бяха или за развитие на ума или за подхранването му с повече фактология и той ги поглъщаше като фъстъците на бюрото си. Няколкото романа, които бе прочел, бяха криминални и, с малки изключения, почти всичките бяха изоставени до средата. Четеше ги само тогава, когато хората на закона в тях имаха малка или почти никаква прилика с познатите му в реалния свят на ченгета и убийци, в който живееше. 268 269
Така че кой би се занимавал с книги за Кралската флота, писани преди два века? Нямаше време за това.
Сега, докато държеше тази нова книга в ръцете си, Ейб се зачуди защо е било така. Затвори очи, за да си спомни. Обичаше истории каквато обещаваше да бъде тази — чисто приключение, доблестни и галантни моряци, солена вода, която пръска по лицето ти, докато куршумите и гюлетата валят по палубата.
— Ако Винсънт беше тук, на господин Харди щеше да се наложи да му позволи да си обръсне главата.
Глицки отново се съвзе, до някаква степен развълнуван както от звука на контраалтовия смях, който придружаваше изненадата му, така и от неочакваната поява на жената, която се смееше.
— Нямах намерение да те стряскам — каза Трея. — Изглеждаше толкова щастлив. — Тя посочи. — Обичам тези книги. Сега ли я започваш?
Той глупаво погледна към книгата в ръката си.
— Не съм прочел и страница. Спомнях си за Тръбача.
— И се усмихваше.
— Предполагам, че съм се усмихвал. Не казвай на Харди.
— Няма. — Тя седна на стола, който сега бе приближен до възглавницата на леглото. Ръката му почиваше на таблата. — Тръбачът също беше страхотен, нали?