— Обзалагам се, че все още е. — Той я погледна въпросително. Защо е тук?
— По време на сладоледеното препускане баща ти е накарал децата да говорят. Дори и тийнейджърите.
— Нат — каза Глицки. — Той е истинско чудо.
— Очевидно. Оказало се, че дъщеря ми и твоят син играят баскетбол за Уошинггън. Ние, ти и аз, живеем през няколко преки. Така че защо да се опитвам да се справя с Рейни, щом мога да се върна и да поговорим за Илейн. Баща ти чул и ме попита защо да не поостана сега. Той ще заведе Рейни вкъщи и ще се увери, че се е заключила. — Трея извинително сви рамене. — Звучеше добре. Надявам се да нямаш нищо против. Или се канеше да спиш? Бих могла да дойда и друг път, ако си изморен.
— Не съм.
— Добре — каза тя. Гледаше надолу. — Освен това, наистина не бих искала да си тръгна, преди да ти кажа, че съжалявам. Имам предвид за вчера. И за преди. Мисля, че бях несправедлива към теб.
— Няма значение.
— Не, не е така. — Младата жена пое дъх. — Седях будна цяла нощ и се притеснявах за всичко случило се, без да мога да заспя. Споменах малка част на дъщеря си, защо съм ти прехвърлила всичко и тя ми каза, че сигурно си се чувствал по същия начин като Илейн. Че тя е чувствала, че не може да дойде при теб.
— Чувствала е, че не й е при мен мястото. Бях прекалено зает със собствения си живот, Нямах нужда от нейната намеса. Ако е било достатъчно важно, аз бих могъл да отида.
— Така е.
— Генетика.
Лицето й се смекчи.
— Може би.
— Забавно е колко лесно успявам да измисля всякакви извинения.
— Сякаш си ги репетирал.
— Освен това, винаги има утре. Винаги можех да реша, че е дошъл моментът. Може би ако знаех, че тя знае… — Той поклати глава със съжаление. — Колко глупави сме били.
Тя остави моментът да отмине.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Не. — От реакцията й — присвиване на веждите — той осъзна, че по някакъв начин я е наранил. Протегна ръка и докосна нейната върху таблата на леглото, след това бързо я отдръпна. — Шегувам се. Всъщност съм страхотен шегаджия и съм популярен с това. — Срещна погледа й. — Можеш да ме попиташ за всичко, което поискаш.
— Синът ти спомена, че си временно отстранен, но когато дойде да ме разпитваш…
— Това беше преди. — Разказа й достатъчна част от историята, за да й обясни.
— Нали няма да те уволнят?
— Вероятно. Може би ще ме понижат, което няма да е най-ужасното нещо на света. Отново ще разследвам дела. Или ще ме махнат от отдел „Убийства“, което ще е по-лошият вариант.
— Защото си разследвал Илейн?
— Защото става дума за Илейн. Обикновено не се меся в разследвания. — Горчиво цъкване с език. — Което е за добро, като се има предвид кашата, която забърках. Вероятно всички са прави. Просто хлапакът е направил лошо самопризнание, но няма съмнение. Бил е той.
— Но не си сигурен.
Очите й отново го изследваха.
— Не, не съвсем. — След това. — Не. Не толкова сигурен, колкото бих искал да бъда. Поради много причини просто… не мога да го приема. — Ейб поклати глава, спря.
— Какво? — Очите й го молеха. — Какво?
Той се предаде:
— Може да ти прозвучи странно, дори долно, но сякаш тя най-после ми говори и ми казва, че трябва да има по-добра причина, отколкото случайна среща с някакъв скитник. И след цялото отрицание, което съм имал по отношение на нея досега, просто не мога да не й обърна внимание. — Пауза. — Глупаво е, знам.
Трея помълча за момент.
— Защо дойде първо при мен?
Свиване на рамене.
— А при кого трябваше да отида?
— Не зная. Може би при Джонас? Нейният годеник?
— Може би. Но ти беше по-близо. Говорих с Кларънс Джекмън и той ми каза, че ако Илейн е била въвлечена в нещо, свързано с работата или проектите й, ти вероятно ще знаеш.
Мрачно изражение.
— Вероятно.
— Но ти каза, че няма нищо.
Трея поклати глава.
— Това беше първият ден. Бях толкова ядосана на теб, на човека, който си, че не исках дати помагам. Точка. Без значение какво ме питаш. Не вярвах, че работиш в интерес на Илейн.
— Работех. И продължавам.
— Сега го разбирам.
— Е? Тя работеше ли върху нещо?
— Честно казано, не зная. Нищо не ми хрумна. — Младата жена го погледна с усмивка, изпълнена с надежда. — Но поне сега съм склонна да погледна.
— Това е напредък — отбеляза Глицки. — Но преди изобщо да започнеш, искам да знам защо спомена годеника й? Те имаха ли проблеми?
Трея направи гримаса, колебаейки се.
— Може би трябва да поговориш с него.
— Възнамерявам, но сега ти си тук. — Той зачака.