Зачервена, дебела, ревяща като Ниобея или Ниагара, госпожа Питърс се хвърли на врата на своя повелител и го обля със сълзи. Господин Питърс би се опитал да измъкне долара от семейния сейф, но ръцете му бяха вързани.
— Обичаш ли ме, Джеймз? — попита госпожа Питърс.
— Безумно — отвърна Джеймз, — но…
— О, ти си болничък! — възкликна госпожа Питърс. — Защо си толкова блед и посърнал?
— Чувствувам се отпаднал — каза господин Питърс. — Аз…
— Чакай, зная какво ти е нужно. Почакай, Джеймз, ей сегичка ще се върна.
Тя го прегърна силно, а после излезе от стаята и затрополи надолу по стълбите.
Господин Питърс пъхна палци под презрамките.
— Отлично — заговори той на тавана. — Работата се урежда. Де да съм знаел, че на старата все още й е толкова слаб ангелът. Ама и мене си ме бива, а? Обзалагам се сто срещу едно, че доларът е мой. Къде ли се дяна тя? Сигур е слязла до втория етаж да се похвали на госпожа Мълдун, че сме се сдобрили. Трябва да запомня това и винаги да пипам по-нежно. А Рагзи ще ми разправя — гостирай я!
Госпожа Питърс се върна с шише сироп за усилване.
— Добре, че имах тоя долар — каза тя. — Я какво си изпосталяло, гълъбчето ми.
Тя го накара да зине и наля в устата му една супена лъжица от сиропа. После седна на скута му и прошепна:
— Кажи ми пак душица-мушица, Джеймз.
Той седеше неподвижен, прикован на стола от добилата плът и кръв богиня на пролетта. Да, беше пролет.
Изгарящи от жажда, на пейката в градината седяха господин Рагздейл и господин Кид и чакаха да дойде д’Артанян с долара.
„По-добре да я бях хванал направо за гушата“ — помисли си господин Питърс.