— Приткин! — По-скоро прозвуча като грачене, но само миг по-късно един лъч просветна и ме заслепи.
— Все още си жива?
— Опитах се да отговоря, но дробовете ми решиха, че това би било добър момент да изхвърлят всички чужди тела, които бях вдишала, и почнах да кашлям и да се давя. Изпуснах черепа и паднах обратно във вледеняващата вода. За един дълъг и ужасяващ момент се загубих в безкрайната чернота, като студът се просмука в костите ми. Две големи ръце несръчно ме хванаха за раменете и ме задърпаха към повърхността, като ми помогнаха да разбера кое беше горе и кое долу.
— Г-це Палмър!
Изплюх солидна хапка варовиково пюре — резултатът от мазната вода, смесена с прахта, и жадно поех въздуха в дробовете си:
— Добре съм!
Приткин кимна и освети наоколо, което ми позволи да мерна коридор, чийто под се бе набразден от вълнички, а всичко беше в някаква мрачна сиво-зеленикава гама. Изглежда всичките долни нива бяха наводнени. Можех да плувам, но идеята да се движа през тъмен, подземен тунел, с минимално пространство, за да си поема въздух, не беше много по вкуса ми.
— Ще се оправя с това — каза Приткин мрачно. — Пренеси се оттук.
— Ами ако продължат да ни преследват?
— Ще се оправя.
И той ме нарече безполезна. Поех си още една дълбока глътка въздух, с цел да информирам дробовете си, че все още не е подходящо време за асфиксия и се върнах обратно в реката:
— Просто плувай!
Приткин не ми отговори, освен ако не се брои псувнята, но тя може би беше по повод на заклинанието, което удари водата зад нас, като температурата се промени от смразяваща към вряща. Изпищях и всяка логична мисъл напусна съзнанието ми. Инстинктивно се протегнах, хванах ръката на Приткин и ни пренесох.
Миг по-късно се намерихме на същия коридор, но прашният облак го нямаше, нито пък маговете или наводнението. В другото времево измерение, вървях през водата и затова сега бях едва на няколко крачки над земята. Но за нещастие Приткин бе плувал и падането му бе от малко по-високо. Около 2 метра (6 фута).
Той се удари в каменния под с тежко туп, изпсува и нещо май изпука — последното бележеше края на фенерчето. Имах най-доброто желание да попитам как е, но вътрешностите ми се бяха заплели и ми трябваше време, за да си набавя необходимото количество кислород. Свлякох се по стената и седнах, тъй като изведнъж почувствах коленете си прекалено желирани, тъй да се каже.
— Какво стана? — Приткин попита след мъничко.
Без фенер и смъртоносни магии, профучаващи наоколо, беше тъмно като в рог, но по посоката на гласа му съдех, че той все още беше на пода.
— Прехвърлих ни назад във времето — успях да прохриптя.
Реших, че най-вероятно, фактът, че все още се чувствах немощна и ми се повдигаше, въпреки че бях на пода и бях обездвижена, не беше на добре. Не можех да преценя, какво не беше наред. Днес се бях телепортирала само два пъти — веднъж да се доберем до Париж от колибката на Манасиер и още веднъж сега, а ето че бях изтощена. Изглежда, че ако взимах втори човек със себе си, изразходвах голяма част от себе си. За жалост, никой не си беше направил труда да ми даде инструкциите за това.
— Какво ще кажех за предупреждение следващия път?!
— Разбира се.
— В какво време сме?
Изплюх още варовиков прах. Вече знаех защо Лара Крофт винаги носеше манерка със себе си. Тялото ми беше подгизнало, но гърлото ми беше сухо като Сахара. Преглътнах, докато тършувах през менталните бележки, които силите ми даваха.
— 1793.
— Какво? Защо?
— Защото не изпитвах нуждата да бъдем сварени живи, например?
— Можеше да ни преместиш ден-два назад, седмица най-много! Това не е от никаква полза!
„Разбира се“ — помислих си с горчивина — „Лара Крофт щеше да има някоя удобна хайтек джаджа да я измъкне от такава ситуация и, бонус, партньор, който не е пълен задник.“ Внимателно се изправих и установих с изненада, че съм съвсем леко замаяна. Наострих уши, но всичко, което чух беше собственото ми дишане и слабо „туп, туп“ на капеща вода отнякъде.
— Да вървим — казах, докато опипвах наоколо до момента, в който намерих ръката на Приткин. Кожата му беше студена от водата и пулсът му беше учестен, но не прекалено. Не като моя например, който чувствах, че може да експлодира всеки момент. Имах нужда да знам, че скоро няма да се пренасям никъде, поне до края на седмицата.
Приткин не помръдна от мястото си: