Явно бях сгрешила.
Можех да усетя пръстите му около гърлото си и знаех, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, веднага. Но аз не можех да се пренеса отново, не и толкова скоро, не и когато паниката и изтощението бяха завладели съзнанието ми. И бях сигурна, че ще припадна, преди да успея да измисля нещо, което можеше да го убеди да изчака минута преди да ме убие… Ръката на Мирча внезапно се отпусна и аз се задъхах, пред очите ми танцуваха малки черни точици, докато се борех с всички сили да си поема въздух през израненото си гърло. Усетих как повдига брадичката ми и отмята косата от лицето ми, но тези жестове бяха прекалено тривиални в сравнение с асфиксията. Нежни пръсти проследиха няколко леки белега по шията ми, успокоявайки ме.
— Откъде имаш това?
Гласът му бе немощен, но аз не бях сигурна дали това беше той или аз. Ушите ми все още звъняха или от пренасянето, или от цялата тази работа с душенето, не бях много сигурна. Отне ми няколко секунди, за да разбера за какво ми говореше. И тогава разбрах защо ме бе освободил, защо вероятно нямаше да умра тази вечер — или поне не от неговата ръка. Облегнах се на тухлената стена, толкова облекчена, че бях готова да се разсмея, само че прекалено много ме болеше гърлото.
— Къде?
Гласът му сега беше по-силен, по-настоятелен; може би, той се бе съвзел от шока. Погледнах го, с ръка върху израненото си гърло.
— Къде си мислиш, че е било? — просъсках.
Белезите от ухапване бяха като отпечатъците; те бяха уникални. Аз бях носила белезите от ухапването му в продължение на дни, подобно на дамга. Може би, това беше и главната причина Алфонс, Сал и Консулът, по нейния си начин, да бъдат толкова отзивчиви. И ако те ги бяха разпознали, то и Мирча със сигурност беше.
— Това е моят знак, но аз не съм те белязвал досега.
— Не си ме белязал все още — поправих го.
Нямаше начин как да скрия факта, че съм от неговото бъдеще. Неговата Каси не можеше да пренася хора в пространството. Така че вече бях направила достатъчно. Въпросът беше в това да не се издавам повече.
— Защо не ми каза? Можех да те нараня!
— Можеше?
Той отново ме докосна. Силни пръсти се заровиха в косите ми, разтривайки врата ми, проследявайки внимателно зарасналите белези, докато повече не можех да търпя. Не усещах болка, но не ми беше приятно да докосва двете малки подутини, които бяха останали. Те бяха доста очевадни, поне за мен. Явно и той ги бе забелязал, защото наклони глава и ги целуна, внимателно, леко, устните му бяха меки и горещи срещу малките белези.
Това не бе особено чувствено докосване, но тялото ми реагира веднага, а в кръвта ми нахлу голямо количество адреналин. За една минута пръстите ми се вкопчиха в палтото му, без да се интересуват от студа или от това, че миришеше на пушек, или от това, че по врата ми се стичаше нещо лепкаво и зелено.
— Те все още са там — казах, треперейки, докато той проследяваше дължината на шията ми.
— Винаги ще бъдат там — промърмори той. — Ти си моя. Те съобщават този факт на всички, които те видят.
— Щеше да бъде по-добре, ако просто ми бе подарил пръстен — казах, останала без дъх. — Да не споменавам и факта, че първо можеше да ме попиташ!
— Аз съм джентълмен, дулчеата — каза той укорително. — Никога не бих посетил дома на жена — или глава, или тяло — ако не ме е поканила.
— Но аз не бях… — започнах и спрях.
По онова време не му бях дала изрично разрешение, но и не го бях изхвърлила от леглото. И когато накрая се бяхме сборили, Мирча просто бе напуснал.
— Както си и мислех — промърмори той и ме целуна.
И чувството, което ме обхвана, бе топло, влажно и необходимо като вода. Усетих се как отвръщам на целувката с ентусиазъм, след което смътно си помислих, че това не прилягаше много на дама, но явно той нямаше нищо против. Докато ме целуваше, се замаях, по тялото ми се разпростря горещина, сякаш бях пила нещо рядко и странно, и пристрастяващо. Толкова пристрастяващо, че ми отне малко повече време да осъзная, че не влизаше в плана да подхранвам проклятието.